Крис Муни - Да помним Сара

— Колко пъти още искаш да ти се извиня? Тогава пиех — вече не.

— Не говоря за пиенето. Говоря за твоя проблем с овладяването на гнева. А оная нощ на верандата при Джона? Какво става? Ще те изслушам с удоволствие.

— Наблюдаваш къщата му от дома на онова хлапе, нали? Нийл Зоненбърг. Видял си снимките на уебстраницата.

Бавния Ед не казва нищо.

— Прегледах онлайн списанието на момчето. Каква част от него е редактирана от самия Мерик?

— Нито дума. Хлапето го е направило, за да впечатли приятелчетата си.

— Защо тогава страницата е свалена?

— Ти да не искаш да видиш тия снимки по вестниците или по телевизията?

— Минаха вече две седмици, а не съм чул и дума по въпроса.

— Мерик си скъсва гъза от бачкане, Майк, това е Светата истина.

— А пък аз съм на ръба на силите си, много моля.

Бавния Ед барабани с пръсти по покрива на камионетката, докато дъхът му пуши в нощния въздух.

— Дай ми нещо сигурно, за да знам, че напредвате по случая, и няма да ви се пречкам повече, Бог ми е свидетел.

Бавния Ед престава да тропа с пръсти и просва другата си ръка над покрива.

— Честна дума?

— Честна дума.

Бавния Ед мисли известно време и проговаря:

— Мерик поддържа връзка с един профайлър от ФБР. И двамата са на мнение, че единственият начин да развържат езика на Джона е да му представят доказателства. Нали разбираш, да му покажат, че измъкване няма.

— Че няма, няма — той умира.

— Ето какво си мисля. След като Мерик се сдобие с неопровержимо доказателство, ще предложи на Джона избор — или ни казва каквото знае за момичетата, или ще догние в затвора. А той се насира при тази мисъл. Е, коя възможност, смяташ, ще предпочете?

— Имате ли вече резултатите от лабораторните анализи?

— Само предварителни. Ударението е върху „предварителни“. След като момчетата там си свършат работата, Мерик ще хване Джона за гушата.

— За какъв период от време говорим?

— Зависи от лабораторията.

— Горе-долу?

Бавния Ед се замисля за миг и казва:

— Ако питаш мене, бих казал още седмица. Максимум.

— Дотогава той ще бъде труп.

— Това не можеш да знаеш.

— Виждал ли си го напоследък? — пита Майк, а в съзнанието му изниква образът на Джона от магазина — намъкнати върху клечки дрехи.

— Тия серии „От местопрестъплението“, дето ги гледаш по телевизията, са чиста заблуда. Не можеш да събереш веществени доказателства и да обработиш ДНК за час-два.

— Разполагате ли с ДНК?

— Не съм казвал подобно нещо. Виж сега, нашата цел е да накараме Джона да проговори и съм почти убеден, че ще го постигнем. Опитай да повярваш и ти.

Майк отпуска едната си ръка над волана и поглежда напред.

— Не е честно.

Бавния Ед продължава:

— Ако Джона не бе се обадил на 911, ако някой го бе видял да оставя кръста на онова място или пък го бе засякъл с якето на Сара в ръце, работата би изглеждала съвсем другояче. Може би щеше да признае начаса. Де да го знам. Но ние разиграваме само ония карти, с които разполагаме.

— Имам предвид начина, по който всичко живо се отнася към Джона, все едно е истинско човешко същество.

— Правим каквото можем, Съли.

Майк си мисли пак за случката в магазина. Чупката, бе казал Джона. И Майк се подчинява, все едно му е кучка.

— Искам да гори жив, Ед. Кълна се в Христа — тоя кучи син ще гори жив.

Няма по-лека работа от тая да дундурка посран старец, който е на път да стане храна за червеите. Чъки Бреслър буквално израства с тази професия. Започва като охрана в бара на баща си, разположен в южния край на града, и впоследствие работи в големите клубове по „Лансдаун стрийт“. Разтърваването на пияни побойници никога не му е било проблем. Нужни са твърда ръка, малко мускули и си готов.

В повечето случаи.

Истинските проблеми идват от позьорите. Вярно, разпознават се лесно — голи вратове и ръце, златни верижки или пък отличителни знаци на различни банди, купища лъскави дрънкулки, много мангизи, също и начинът, по който разхождат бавно жалките си особи из бара, сякаш са му собственици, и непрекъснато си търсят белята. По-рано, преди да въведат задължителните метални детектори на вратите или да проверяват от глава до пети с ония ръчни устройства, за тия мърлячи не бе никакъв проблем да ти измъкнат нож или даже пистолет. Чъки никога не е носил огнестрелно оръжие, но веднъж, когато оная банда пънкари от предградията решават да си разиграват коня в заведението, той ги натръшква и тримата за нула време. Винаги си държи сгъваем нож в задния джоб.