Крис Муни - Да помним Сара

— Кой е тоя Фил?

— Фил Дебрусио, един от гардовете на Джона. Има си двама. Репортерите го налетяха като оси след историята с якето на Сара.

Сара. Лу произнася това име така, сякаш и той има нещо общо с него.

— На това с коледната украса и играчките му се вика регресия — съобщава Лу. — Оная жена от хосписа, сестрата Тери Ръсел, разправя, че стават такива неща, когато човек е на път да умре. Иска да се върне към щастливите мигове в своя живот, нали ме разбираш?

— Тя ли ти каза това?

— Не, разбира се. Тя не би разменила и думичка с мен, а можеш да бъдеш повече от сигурен: с тебе още по-малко. Жената има най-строги разпореждания от Мерик да не влиза в какъвто и да било контакт с твоя милост. Същото се отнася и до онова хлапе, дето е направило страницата за Джона. — Лу замълчава, оставя му време да осмисли казаното. Пак дръпва яко от цигарата. — Когато е в ясно съзнание, Джона бъбри надълго и нашироко с адвоката си — съобщава гостът през облаци дим. — Насира се при мисълта, че може да пукне в пандиза. Адвокатът му повтаря непрекъснато да няма грижа.

Господи! Той е сложил микрофони в къщата.

— Мисля, че е време Джона да проговори — заявява Лу, а Майк попива онази безгрижна, магнетична увереност в неговите думи, спомняйки си как собствената му майка е реагирала не един или два пъти на този глас с надеждата следващия път той да сдържи своя гняв, след като е обещал повече да не налага гледната си точка с помощта на юмруци.

— Не ми се ще да те замесвам — казва Лу, — но ако полицията се домъкне при теб с въпроси, може да ми потрябва алиби.

Майк нито веднъж не е прекрачвал чертата, разграничила другия живот на Лу. Когато Джак Кадилака или някой от останалите отрепки реши да намине за игра на карти или по работа, Майк се отправя към Бил или, когато това не е възможно, затваря се в своята стая и надува докрай радиото или телевизора.

Сега проговаря:

— Остави това на полицията.

— Наистина ли го искаш?

— Те знаят какво правят.

— А според теб как е успял да се изниже Джона оная нощ от къщата, без да го забележат? — Лу се усмихва и добавя: — Като видиш другия път дружката си Зуковски, питай го защо ченгето, дето са му възложили наблюдението над Джона, непрекъснато заспива.

— Ако направиш някоя беля — проговаря Майк с безизразен глас, — веднага ще разкажа на Мерик за този разговор.

Погледът на Лу е притесняващо празен. Пристъпва напред с виснала от долната устна цигара и Майк отново се усеща като малко дете, а цялото му внимание се съсредоточава върху юмруците на Лу в очакване да се свият — сигурен знак за предстоящ пердах. Тия ръце са галели неговата майка, пребивали са я и, Майк е убеден, са я погребали.

— Оная нощ се натъкнах на теб при „Маккарти“. Събудих се на сутринта и разбрах, че си оставил Джона в кома.

— Стана случайно — отвръща Майк с поглед към тавана. — Не съм го планирал.

— Това ли си казваш, когато се погледнеш в огледалото?

Майк издържа бащиния поглед.

— Това е истината.

— Щом ченгетата вършат такава добра работа, ти чий го търсеше миналия петък при Джона?

— Стой настрана.

— Джона говори страшно много насън. Не успявам да схвана кой знае колко, но спомена името на Сара няколко пъти. Ако промениш решението си, остави съобщение на Джордж при „Маккарти“. Той знае как да се свърже с мен.

В първия петък на всеки месец Бавния Ед се събира с неколцина приятели от автомобилния сервиз за покер. Майк се отбива в гаража и след десетминутен разговор със собственика разбира къде ще се съберат играчите в осем вечерта.

Изкарва колата от гаража с една ръка върху волана, докато с другата набира номера на Бил.

— Как мина процедурата? — Същия следобед са му правили вазектомия.

— Минали са четири часа, а карантийките ми са още с размер на пъпеш — отвръща Бил. — Минимален оток — дръжки. Можеш ли да ми донесеш още лед?

— Разбира се. Нещо друго?

— Седем литра и половина обезмаслено мляко. Грейс току-що лисна последното в легена — по-добре не питай. А, и една опаковка против киселини. Пати готви пуйка за вечеря.

— До скоро.

— Побързай. Около мен гъмжи от кандидати за лудницата.

Майк кара към центъра. Дори сега, при най-усмихнато слънце, тук имаш мрачното усещане на забрава. Магазинът за електроника, в който господин Демпсън поправяше видеа и телевизори, е закрит — една от неизброимите жертви на моловата култура: защо ти е да го поправяш, като можеш да го метнеш на боклука и да си купиш нов и по-хубав? Пък и по-бързо става.