Дийн Кунц - Ускорение

Въобще не усети как подът се надига, за да го посрещне. Струваше му се, че пропада с часове в тъмен вулканичен тунел, и се запита как ли се забавляват мъртвите в студеното сърце на един изстинал вулкан.

Мракът, изглежда, го теглеше по-силно от светлината, защото колкото пъти изплуваше към повърхността на съзнанието, толкова пъти той го издърпваше към дълбините си.

На два пъти му заговори властен глас, или поне толкова пъти го чу Били. И двата пъти разбра какво му казва, но само втория път успя да отговори.

Макар да бе замаян и объркан, Били направи усилие да слуша, да запомни регистъра и тембъра на гласа, за да може да го разпознае по-късно. Това обаче щеше да е много трудно, защото гласът сякаш не принадлежеше на човек — беше дрезгав, странен, изкривен. Не спираше да повтаря:

— Готов ли си за втората си рана?

Най-сетне Били бе в състояние да отговори:

— Не.

След като си възвърна гласа и установи с тревога, че звучи като хриптене, той намери и сили да отвори очи.

Дори през замъгления си поглед, който се избистряше много бавно, той видя човека в тъмни дрехи, със ски-маска, надвесен над него. Изродът носеше ръкавици от мека кожа, в двете си ръце държеше футуристична пушка.

— Не — повтори Били.

Беше по гръб, наполовина върху пътеката на рози, наполовина върху тъмния дървен под. Дясната му ръка лежеше върху гърдите, лявата бе протегната встрани. Револверът не бе в нито една от тях.

Когато погледът му се избистри докрай, Били видя, че пушката не свидетелстваше за пътешественик във времето или за извънземни. Беше най-обикновена портативна пушка за забиване на пирони, която нямаше нужда да се свързва с компресор.

Лявата му ръка лежеше на пода с дланта нагоре. Маскираният психопат я закова с пирон в твърдото дърво.

Болката и страхът размътват мозъка, замъгляват съзнанието. Пробитата плът изтръгна писък от гърдите на Били. Парализиращ ужас вцепени мислите му, когато осъзна, че е прикован към пода, обездвижен в присъствието на изрода.

Човек може да понесе и надвие болката само ако я прегърне. Ако се опита да я отблъсне или се страхува от нея, тя става по-силна, или поне така изглежда. Най-доброто лекарство срещу насилието е справедливият гняв, вярата, че справедливост ще има, отказът да оставиш да те сплашат.

Тези мисли не минаваха през главата му в стройни редици. Те бяха истини, съхранени в подсъзнанието му в резултат от тежки изпитания. Той се ръководеше в действията си от тях, все едно че бяха инстинкти, вродени в кръвта и костите му.

Беше изпуснал револвера при падането. Нямаше го в ръцете на изрода, значи, можеше да е някъде наблизо. Били завъртя глава и огледа коридора. Със свободната си ръка попипа пода вдясно от себе си.

Психопатът хвърли нещо в лицето му. Били трепна в очакване на още болка. Беше само една снимка. Не виждаше образа върху нея. Разклати глава, за да я махне от лицето си. Снимката падна на гърдите му, където той изведнъж реши, че психопатът ще я забоде.

Не. Стиснал пушката за забиване на пирони, убиецът вървеше по коридора към кухнята. Един добре забит пирон — беше си свършил работата.

Виж как изглежда. Запечатай образа му в паметта си. Приблизителен ръст, тегло. Широки или тесни рамене? Широк или тесен ханш? Нещо отличително в походката — лека, тромава?

Болката, страхът, замъгленият поглед, но най-вече неудобният ъгъл на наблюдение — Били прострян по гръб, убиецът — на крака — осуетиха опита му да си изгради физически образ за няколкото секунди, докато беше пред очите му.

Психопатът изчезна в кухнята. По шума, който вдигаше, беше ясно, че ходи и тършува, подготвя нещо.

Били забеляза блясъка на стомана върху тъмния дървен под в преддверието — револверът. Оръжието лежеше зад него там, където не можеше да го достигне.

След черепа, след като хвърли Лани във вулканичния тунел, Били беше изчерпал способността си да се ужасява, или поне така си мислеше, докато му хрумна да провери колко здраво е закован за пода. Не му се щеше да си мръдне ръката.

Болката беше постоянна, но поносима, силна, но не така страшна, както можеше да се очаква. Ако се опиташе да си мръдне ръката обаче, ако се опиташе да измъкне пирона, щеше да е все едно дъвче карамел със зъб, който има гранулом.

Не само че не му се щеше да си мръдне ръката, не искаше дори да я погледне. Макар да съзнаваше, че действителността не е толкова страшна, колкото си я представяше, когато обърна глава и видя раната, стомахът му се сви.