Дийн Кунц - Ускорение

— „Как я караш, брато?“

— Още ли приказва така? — попита Озгард.

— Още.

— Лайното му с лайно. Крие се зад тъпанарския си чар, ама си е лайно.

— Значи, до едно време ви се навираше, а после изведнъж потъна вдън земя.

— Самото разследване пропадна. От Джуди нямаше и следа, сякаш никога не я е имало. Зилис прекъсна следването в края на годината — втората му година — и повече не го видях.

— И ето че сега се оказва тук — рече Били.

— Интересно къде е бил през останалото време.

— Може би ще излезе наяве.

— Дано.

— Ще ви държа в течение — обеща Били.

— Можеш да звъннеш по всяко време. Роден си в униформа, а?

В първия момент Били не схвана за какво говореше Рамзи, но после се сети за какъв се представяше и съобрази какво да каже:

— Да. Баща ми беше полицай. Загина, докато изпълняваше дълга си.

— И баща ми, и дядо ми бяха полицаи — рече Озгард. — Полицейската работа ми е толкова в кръвта, че не ми трябва значка, за да разберат, че съм полицай. Но и Джудит Кеселман ми е под кожата, като работата. Искам да бъде погребана с уважение, а не просто… захвърлена някъде. Бог ми е свидетел, че няма много справедливост на този свят, но този случай заслужава поне малко.

След като затвори телефона, Били не можа да мръдне от ръба на леглото. Беше се вторачил в Лани, а Лани сякаш се бе вторачил в него.

Рамзи Озгард се бе потопил в живота и плуваше дълбоко навътре, а не стъпваше предпазливо по брега. Беше неразделна част от своята общност, беше й се отдал. Били беше доловил тази отдаденост в гласа по телефона с такава яснота, сякаш двамата стояха в една стая. Тогава болезнено осъзна до каква степен се бе отдръпнал от хората и колко опасно е това.

Барбара се бе приближила до него, но тогава се намеси картофената крем-супа. Животът му бе нанесъл лукав двоен удар — първият бе наситен с жестокост, вторият му отне смисъла на съществуването. Сега се носеше навътре в морето, но не по свой избор. Беше захвърлен в дълбините от събитията.

Бремето на двайсет години потискани чувства, умишлено избягване, защитно уединение му пречеше. Опитваше се да се научи отново да плува, но течението го теглеше все по-далеч от обществото, към още по-дълбока изолация.

Лани сякаш знаеше, че го готвят за пътуване по вулканичния отдушник, без опечалени да му отдадат почит, без свещеник, и не позволяваше да го увият.

Понеже не беше застрелян в тази стая, по стените и мебелите нямаше петна от кръв и мозък. Били искаше Лани да изчезне по такъв начин, че да не е ясно какво се е случило, да няма скорошно и упорито разследване, затова гледаше да не цапа.

От шкафа за спално бельо взе купчина хавлиени кърпи. Лани продължаваше да използва праха за пране и омекотителя, които бе използвала Пърл — Били позна характерния свеж аромат. С хавлиите покри подлакътниците и гърба на креслото, в което седеше трупът. Ако от раната в тила още имаше нещо, което да изтече, грижливо застланите кърпи щяха да го попият.

От къщи беше донесъл малка найлонова торба за боклук, каквито се използват в банята. Като избягаше да гледа замъглените, изпъкнали очи, той нахлузи торбата на главата на мъртвеца и я залепи с тиксо около врата му — пак за да не изцапа наоколо.

Макар да знаеше, че никой не може да полудее, докато върши нещо зловещо — ужасът настъпваше след това, — той се запита колко дълго може да пренася мъртъвци, преди лудостта да завладее не само сънищата му, но и будните му часове.

Лани се премести от креслото на платното сравнително лесно, но после отказа да съдейства. Лежеше на пода в седяща поза и краката му не можеха да се изпънат. Вкочанението на мъртвец. Трупът щеше да остане вдървен, докато разлагането не накара тъканите да омекнат. Били нямаше представа колко време ще отнеме това. Шест часа, дванайсет? Не можеше да чака.

Измъчи се, докато увие Лани. От време на време съпротивата на мъртвеца изглеждаше съзнателна и упорита. Крайният резултат беше пакет със странна форма, но добре затворен. Надяваше се въжената дръжка да издържи.

По хавлиите нямаше нито капка кръв. Той ги сгъна и ги сложи обратно в шкафа. Вече не миришеха така приятно, както преди.

Лесно дотътри Лани до стълбите, но да го свали по тях се оказа мъка за ухото. В полуембрионалната си поза трупът се удряше във всяко стъпало, като издаваше звуци като от кокал и пихтия едновременно.

Когато най-сетне стигна до площадката, Били си напомни, че Лани го беше предал, за да запази работата и да може да се пенсионира, и именно затова сега и двамата бяха в това положение. Истината, макар и неизбежна, не направи слизането по стълбите по-малко кошмарно.