Дийн Кунц - Ускорение

— Късно е да ходиш в полицията — поде Котъл, — защото той е подхвърлил доказателства в жилището й, по трупа й.

Денят бе все така безветрен, но Били почувства течение.

— Какви доказателства?

— Ами например твои косми, които е сложил в ръката и под ноктите й.

Устата на Били изтръпна.

— Откъде е взел мои косми?

— От решетката на канала в банята.

Още преди да започне кошмарът, преди Жизел Уинслоу да умре, откачалникът беше тършувал в къщата му.

Сянката на верандата повече не можеше да спре лятната жега. Били се чувстваше все едно седи на асфалта, под слънцето.

— Какво друго освен космите?

— Не ми каза, но не е нещо, което полицията ще свърже с теб… освен ако по някаква друга причина не започнат да те подозират.

— А той може да направи така, че да ме заподозрат.

— Ако полицията реши да ти иска проба за ДНК, спукана ти е работата.

Котъл хвърли поглед към часовника. Били също.

— Остава една минута — обяви Котъл.

Една минута. Били Уайлс гледаше часовника си, все едно беше часовников механизъм на бомба, отмерващ времето до детонацията. Не мислеше за изтичащите секунди, нито за доказателствата, подхвърлени след убийството на Жизел Уинслоу, нито за това, че се намира под мерника на мощна пушка.

Вместо това изреждаше наум хората в живота си. В съзнанието му проблясваха лица. На тези, които обичаше. На тези, към които беше равнодушен. На тези, които не харесваше.

Бе попаднал в опасни плитчини. Можеше да заседне в тях. Но да не мисли за това бе толкова трудно, колкото да не мисли за нож, опрян в гърлото му.

Един по-различен нож, ножът на вината най-сетне преряза връзките на тези мисли. Той си даде сметка, че съпоставя стойността на хората в живота си, мъчейки се да установи кой от тях има по-малко право да живее. Не можа да не потръпне от отвращение.

— Не — заяви той, секунди преди времето да изтече. — Не, няма да избера. Да върви по дяволите!

— Тогава той ще избере вместо теб — напомни му Котъл.

— Да върви по дяволите!

— Добре, както желаете. Това ще лежи на вашите плещи, господин Уайлс. Не е моя работа.

— И какво следва сега?

— Останете където сте, господине. Аз трябва да отида в кухнята при телефона, да чакам той да се обади и да му предам решението ви.

— Аз ще отида — каза Били. — Аз ще вдигна.

— Побърквате ме — рече Котъл. — Заради вас ще убие и двама ни.

— Това е моят дом.

Котъл надигна бутилката, а ръцете му трепереха така, че зъбите му затракаха по стъклото. По брадата му потече уиски. Без да се избърше, Котъл каза:

— Той иска да си седиш на стола. Ако се опиташ да влезеш в къщата, ще ти пръсне черепа, преди да си стигнал до вратата.

— И каква ще му е ползата?

— После ще пръсне и моя череп, защото не съм те накарал да ме слушаш.

— Няма да го направи — възрази Били, който интуитивно започна да схваща логиката на убиеца. — Не е готов да сложи край, не по този начин.

— Откъде знаеш? Няма как да знаеш. Нищо не знаеш.

— Той си има план, има цел, нещо, което за теб и мен може да е безсмислено, но за него има смисъл.

— Аз съм един жалък пияница, но дори и на мен ми е ясно, че дрънкаш глупости.

— Той иска да стане така, както го е замислил — каза Били по-скоро на себе си, отколкото на Котъл, — а не да сложи край насред играта с два изстрела в главите ни.

Загледан тревожно в окъпаната в слънце околност, Ралф Котъл избълва насред пръските слюнка:

— Слушай какво ти казвам, инатливо копеле такова! Защо не слушаш ?

— Слушам.

— Повече от всичко друго той иска нещата да станат, както той каже. Не иска да говори с теб, разбра ли? Може да не иска да му чуеш гласа.

Това би било логично, ако убиецът беше някой от познатите на Били.

— Или може би не иска да ти слуша глупостите, както не искам и аз — добави Котъл. — Не знам. Ако искаш ти да вдигнеш, за да му покажеш кой е шефът, само и само да го ядосаш, и той ти пръсне черепа, на мен хич не ми пука. Но тогава той ще убие и мен, а ти нямаш право да решаваш вместо мен. Не можеш да решаваш вместо мен!

Били вярваше на инстинкта си — психарят нямаше да ги застреля.

— Петте ти минути изтекоха — каза притеснено Котъл, като погледна към часовника на парапета. — Станаха шест. Вече повече от шест минути. Той няма да е доволен.

В интерес на истината Били не беше сигурен, че убиецът няма да стреля. Така му подсказваше интуицията, но не можеше да бъде сигурен.

— Времето ти изтече. Вече минаха седем минути. Той очаква аз да се махна от верандата и да вляза вътре.