Дийн Кунц - Ускорение

— Не можеш да ме накарате, като ме обиждате. Аз не се обиждам. Не ми пука. Знам, че съм нищожество, но това не ми пречи.

— Не мисли, че като си дошъл тука да направиш каквото ти е поръчал, ще бъдеш в безопасност в къщурката си.

Затваряйки капачката на бутилката, Котъл отвърна:

— Ще бъда в по-голяма безопасност от вас.

— Съвсем не. Ти представляваш риск за него. Полицията ще те защити, послушай ме.

Пияницата се изсмя.

— Затова ли се затичахте към тях толкова бързо — защото ще ви защитят?

Били не каза нищо.

Окуражен от мълчанието му, Котъл заговори с по-остър тон, не злобен, а по-скоро самодоволен.

— И ти като мен си едно нищо, но още не го знаеш. Ти си нищо, аз съм нищо, ние всички сме нищо, и стига тоя психар да ме остави на мира, да прави каквото си ще на когото си иска, защото и той е нищо.

Докато наблюдаваше как Котъл отваря капачката на бутилката, която току-що бе затворил, Били каза:

— Ами ако взема да те изритам по стълбите и да те изгоня от имота си? Понякога той ми звъни, за да ми действа на нервите. Какво ще стане, ако му кажа, че си бил пиян, говорил си несвързано и не съм разбрал нищо?

Загорялото и зачервено от постоянно пиене лице на Котъл не можеше да пребледнее, но малката му сбръчкана уста, самодоволно стисната след тирадата му, сега се отпусна и избъбри фалшиво извинение:

— Господин Уайлс, моля не се обиждайте от грубите ми думи. Аз не мога да контролирам онова, което излиза от устата ми, нито което влиза в нея.

— Значи той държеше непременно да ми кажеш за лицето в буркана, така ли?

— Да, господине.

— Защо?

— Не знам. Той не се съветваше с мен, господине. Просто ми каза какво да говоря и ето ме тук, защото искам да остана жив.

— Защо?

— Моля?

— Погледни ме, Ралф.

Котъл го погледна в очите.

— Защо искаш да останеш жив? — попита Били.

Котъл, изглежда, не се беше замислял за това преди и въпросът сякаш улучи в целта нещо пърхащо в мозъка му, някаква вечно неспокойна, вечно противопоставяща се, вечно озлобена страна от натурата му, на която в този миг той най-сетне бе готов да обърне внимание. После очите му отново зашариха встрани и той стисна бутилката уиски не с една, а с две ръце.

— Защо искаш да живееш? — настояваше Били.

— Защото не знам дали има друго след това. — Избягвайки погледа на Били, Котъл вдигна шишето с две ръце, сякаш беше потир. — Само една глътчица — каза той, като че ли искаше разрешение.

— Давай.

Той отпи уж малко, после още.

— Психарят те е накарал да ми разкажеш за лицето в буркана, защото иска да го виждам в съзнанието си.

— Щом казваш.

— Иска да ме сплаши, да ме извади от равновесие.

— Е, извади ли те?

Вместо да му отговори, Били попита:

— Какво още поръча да ми предадеш?

Котъл сякаш се зае сериозно за работа — затвори пак капачката на бутилката и този път я прибра в джоба на сакото си.

— Имате пет минути да вземете решение.

— Какво решение?

— Свалете си часовника и го сложете на парапета на верандата.

— Защо?

— За да отброите петте минути.

— Мога да ги отброя и без да свалям часовника.

— Слагането на парапета е сигнал за него, че времето започва да тече.

На север се простираше гората, сенчеста и прохладна в горещия ден. Отвъд зелена поляна следваше висока златиста трева, после няколко дъба с големи корони, няколко къщи надолу по склона, на изток. На запад минаваше областният път, а зад него се простираха гори и полета.

— Той гледа ли ни сега? — попита Били.

— Обеща, че ще ни гледа, господин Уайлс.

— Откъде?

— Не знам, господине. Моля ви, много ви моля, свалете си часовника и го сложете на парапета.

— А ако не го направя?

— Господин Уайлс, не говорете така.

— И какво, ако не го направя? — заинати се Били.

Кресливият баритон на Котъл стана по-писклив.

— Нали ви казах, ще ми изтръгне лицето, и то докато съм в съзнание. Казах ви.

Били стана, свали си часовника и го сложи на парапета така, че циферблатът да се вижда и от двата стола.

Приближавайки се към зенита си, слънцето пропи околността и разтопи сенките навсякъде, с изключение на тези в горите. Скрити под зелените си пелерини, дърветата затворнически пазеха всичките си тайни.

— Господин Уайлс, трябва да седнете.

Въздухът се окъпа в ярка светлина и жълт като хром блясък замъгли полетата, принуждавайки Били да присвие очи, докато се опитваше да огледа безбройните места, където човек би могъл да легне на открито и въпреки това да остане невидим под искрящите слънчеви лъчи.