Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— И още как, по дяволите! Кражбата мога да понеса, но ако знаеш какво направиха с апартамента! И с колата.

Двамата се запътиха към „Глиганска глава“.

— Затова съм в града. Оставил съм триумфа тук в един сервиз. Ръцете ми са вързани.

Преследваният не само имаше антени, които му служеха да открива враговете си, но и почти свръхестествената, макар и временна способност да превръща неуспехите си в предимства, загубите — в печалби.

Матлок отпи от своя бърбън, докато Креймър на няколко глътки приключи с уискито си.

— Като си помисля само, че трябва да се друсам с автобус до Скарсдейл, със смени в Ню Хейвън и Бриджпорт, направо ми призлява.

— Защо тогава не наемеш кола?

— Току-що опитах на две места. На едното могат да ми дадат чак довечера, а на другото — утре. В града има някаква конференция и били отрупани с поръчки.

— Изчакай до довечера.

— Не мога. Имам важни семейни дела. Баща ми свиква икономическите си съветници на вечеря и ако смяташ, че ще отида в Скарсдейл без собствен превоз, грешиш!

Матлок се засмя и поръча още по едно. Бръкна в джоба си и остави на бара петдесетдоларова банкнота. Тя трябваше да привлече вниманието на Джеф Креймър, който имаше такава шикозна жена.

— Мислех, че не си в състояние да поддържаш дори баланса на чековата си книжка, камо ли да бъдеш икономически съветник.

— Е, да, но нали съм престолонаследник. Да не забравяме това.

— Как да забравя, че си роден с късмет.

— Чувай! Хрумна ми страхотна идея. Колата ти в града ли е?

— Ей, почакай.

— Не, слушай. — Матлок извади парите си. — Старецът ще плати… Дай ми под наем своята кола. За четири-пет дни… Ето. Ще ти дам двеста-триста.

— Да не си откачил!

— Не съм. Той настоява да отида на всяка цена. Ще плати!

Матлок усещаше, че мозъкът на Креймър трескаво пресмята колко ще му излезе евтина кола под наем за една седмица. Седемдесет и девет и петдесет по десет цента на километър, със среден дневен пробег от може би двайсет-двайсет и пет километра. Най-много сто и пет до сто и десет долара седмично.

А Креймър имаше скъпоструваща жена и две много скъпоструващи деца в изключително скъпи начални училища.

— Това значи да те обера.

— Кого, мен? Няма такова нещо. Баща ми.

— Е…

— Ето, ще ти напиша разписка. Ще му я връча, щом пристигна. — Матлок грабна една салфетка, разгъна я откъм чистата страна, извади химикалката си и започна да пише. — „Най-обикновен договор… Аз, Джеймс Б. Матлок, съм съгласен да заплатя на Джефри Креймър…“ какво толкова, по дяволите, нали парите са негови… „четиристотин долара за наема на…“ Каква марка е?

— Форд комби. Бял. Миналогодишен модел.

Очите на Креймър се местеха от салфетката към пачката банкноти, които Матлок беше оставил небрежно вляво, до лакътя му.

— „Форд комби за срок от…“ Да кажем, една седмица, съгласен ли си?

— Дадено. — Креймър допи остатъка от второто си уиски.

— „Една седмица. Подпис, Джеймс Б. Матлок“. Ето, приятелю. Подпиши. А ето и четиристотинте долара. Къде е колата?

Инстинктите на преследвания са безпогрешни, мислеше Матлок, докато Креймър прибираше банкнотите и бършеше брадичката си, която беше започнала да се изпотява. После извади от джоба си два ключа за кола и квитанция от паркинга. Както и очакваше Матлок, Джеф Креймър бързаше да си тръгне със своите четиристотин долара.

Матлок обеща да телефонира на Креймър до една седмица и да върне автомобила. Креймър настоя да плати сметката и бързо напусна бара. Матлок допи чашата си, като обмисляше своя следващ ход.

Преследваният и преследвачът се бяха слели в едно.

Караше бързо към Маунт Холи бялото комби на Креймър по магистрала номер 72. Знаеше, че до един час трябва да намери поредния обществен телефон и да проведе поредния разговор. Този път с някой си Хауард Стоктън, собственик на Кармаунтския извънградски клуб. Погледна часовника си — наближаваше осем и половина. Самюъл Шарп трябваше да се е обадил на Стоктън преди няколко часа.

Интересно, как ли е реагирал Стоктън? И що за човек е той?

Фаровете на комбито осветиха крайпътна табела.

МАУНТ ХОЛИ. ОСНОВАН ПРЕЗ 1896 Г.

И точно под нея втора табела.

КЛУБ „МАУНТ ХОЛИ“

РЕСТОРАНТ „ПРИ ХАРПЪР“

ДВА КИЛОМЕТРА

Защо не, помисли Матлок. Нямаше какво да губи. Възможно беше дори да спечели нещо, да научи нещо. Та той бе преследвачът!

Бялата варосана фасада и червените неонови лампи говореха достатъчно за кухнята на Харпър. Матлок паркира до един пикап, излезе и заключи колата. Новият куфар, пълен с нови дрехи, лежеше на задната седалка. Беше похарчил в Хартфорд няколкостотин долара — не искаше да рискува.