Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Не беше се излъгал. Познаваше баща си може би по-добре, отколкото той смяташе. Предполагаше, че освен чека ще намери кратка бележка, в която ще се казва ясно, че парите са подарък, а не заем и че не е нужно да ги връща.

Бележката беше там, сгъната, но думите бяха неочаквани за Матлок.

Вярвам ти. И винаги съм ти вярвал.

На горната част на бележката, откъм гърба, беше прикрепен с кламер чек. Измъкна го и погледна цифрата. Беше за петдесет хиляди долара.

Голяма част от отоците по лицето и около очите й бяха спаднали. Той взе ръката й, стисна я и още веднъж приближи лице до нейното.

— Ще се оправиш — успя да произнесе.

Едва се съдържаше да не се разкрещи, за да не даде израз на своя гняв и на чувството си за вина. Умът му не го побираше, че съществуват хора, способни да причинят подобно страдание на друго човешко същество. И за всичко беше виновен той.

— Джейми… Джейми? — Гласът й беше едва доловим, като на малко дете, устните й почти не помръдваха.

— Штт!… Не говори, ако те боли.

— Защо го направиха?

— Не знам. Но ще разберем причината.

— Не!… Не, недей! Те са… те са…

Дъхът на момичето секна, опита се да преглътне, но й беше почти невъзможно. Посочи чашата с вода на масичката до леглото. Матлок бързо я взе и я поднесе към устните й, като поддържаше Пат през раменете.

— Какво стана? Можеш ли да ми кажеш?

— Разказах… на Грийнбърг. Мъж и жена… дойдоха до масата. Казаха, че ти… ме чакаш… отвън.

— Добре, добре, ще говоря с Джейсън.

— Вече съм по-добре… Боли ме… но съм по-добре… наистина… Ще оздравея ли?

— Разбира се. Говорих с лекаря. Цялата си в рани, но няма нищо счупено, нищо сериозно. Каза, че след няколко дни ще си на крак, това е всичко.

Очите на Патриша Балантайн се проясниха и Матлок забеляза с ужас, че покритите й с шевове устни се опитват да се усмихнат.

— Борих се… борих се с тях… друго не си спомням.

Матлок със сетни сили сдържаше сълзите си.

— Знам. А сега стига приказки. Почивай си и не се тревожи. Аз ще поседя тук и ще си говорим с очи. Помниш ли? Веднъж каза, че когато сме между хора, си говорим с очи… Ще ти кажа един мръсен виц.

Тя се усмихна с поглед.

Той стоя, докато сестрата го изгони. Целуна я нежно по устните и излезе от стаята. Чувствуваше едновременно облекчение и ярост.

— Мистър Матлок. — Млад доктор с гладко избръснато лице се приближи до него при асансьора.

— Да?

— Търсят ви по телефона. Можете да говорите от сестринския кабинет на втория етаж. Елате с мен. Гласът по телефона беше непознат.

— Мистър Матлок, името ми е Хюстън. Приятел съм на Джейсън Грийнбърг. Трябва да се видим.

— Нима? Как е Джейсън?

— Добре. Бих искал да се видя с вас колкото може по-скоро. Матлок тъкмо щеше да му определи място за срещата веднага след първата си лекция, но си прехапа езика.

— Предаде ли Джейсън нещо… къде се намира или нещо от този род?

— Не, сър. Каза само да се свържем веднага.

— Разбирам. — Защо не произнасяше паролата?

— Грийнбърг определено каза, че ще ми съобщи… къде ще бъде.

— Това е в разрез с правилата на нашето министерство, мистър Матлок. Не биха му разрешили.

— Така ли?… Значи нищо не ви е помолил да ми съобщите?

Гласът от другия край на телефона леко, но забележимо се поколеба:

— Може да е забравил… Всъщност аз не съм говорил с него. Получих заповед направо от Вашингтон. Къде ще се срещнем?

Матлок усети тревога в гласа на Хюстън. Думата „Вашингтон“ бе произнесена по-високо, нервно.

— Ще ви се обадя по-късно. Дайте ми номера на телефона си.

— Слушайте, Матлок, обаждам се от телефонна будка и трябва да се срещнем. Наредено ми е!

— Да, не се съмнявам…

— Какво?

— Нищо. В града ли сте? В Карлайл?

Мъжът отново се поколеба. — Близо до университета съм.

— Кажете ми, мистър Хюстън… Градът умира ли?

— Какво? Какво говорите?

— Закъснявам за лекции. Потърсете ме пак. Сигурен съм, че ще ме намерите.

И затвори телефона. Лявата му ръка трепереше и по челото му бе избила пот.

Мистър Хюстън беше враг. Вражеският кръг се стесняваше.

Първата му лекция в събота беше в единайсет, което значеше, че има на разположение един час, за да уреди въпроса с парите. Не искаше да мисли, че в понеделник сутринта ще трябва да отиде в Карлайл. Не беше сигурен дали ще е възможно изобщо. Не знаеше къде ще бъде в понеделник.

Тъй като Карлайл беше типичен университетски град в Нова Англия, животът в него си течеше по установения стереотип. Всеки познаваше по име онези, чиито труд превръщаше ежедневието в леко, незабързано, твърдо установено съществуване. Механикът на гаража беше „Джо“ или „Мак“, управителят на книжарницата — „Ал“, зъболекарят — „Джон“ или „Уорън“, момичето от химическото чистене — „Едит“, банкерът, с когото Матлок имаше работа, бе „Алекс“. Алекс Андерсън, четирийсетгодишен, възпитаник на Карлайл, местно момче, успяло да прескочи градските стени и да влезе в университета, а след това и в двете среди да се чувствува в свои води. Матлок му се обади вкъщи и обясни каква е работата. Баща му му дал чек за голяма сума. След обира в апартамента искал незабавно да се разтовари от него. Би ли го посъветвал Алекс как да стори това? Да го изпрати по пощата? Как най-сигурно да го внесе на своя сметка? Не бил сигурен дали в понеделник ще бъде в Карлайл, а парите трябва да са му подръка. Алекс Андерсън предложи Матлок да подпише чека, да го сложи в плик, надписан лично от Андерсън, и да го пусне в пощенската кутия на банката. Първата работа на Алекс в понеделник сутринта щеше да бъде да се погрижи за останалото.