Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

Потайният свят на насилието и покварата му беше непонятен, защото излизаше от рамките на умствените му възможности. Матлок се смая, като чу думите на Сийлфонт — той седеше на стола си, загледан през еркерния прозорец към най-красивата морава в студентското градче, и най-неочаквано заяви, че вероятно ще си подаде оставката.

— Ако цялата таз гнусна, невероятна история излезе вярна, а явно така ще се окаже, аз нямам правото да заемам този пост.

— Не е така — отвърна Матлок. — Ако е вярна, университетът ще има нужда от вас повече отвсякога.

— От един слепец? Никой не се нуждае от слепци, а най-малко ректорският кабинет.

Тогава Сийлфонт се завъртя със стола си и удари с огромна сила по бюрото.

— Защо тук? Защо точно тук?

Седнал срещу бюрото на Сийлфонт, Матлок гледаше измъченото му лице. И за миг му се стори, че той ще заплаче.

По Мерит Паркуей кара с голяма скорост. Трябваше да бърза. Бързото каране му помагаше да отклони мисълта си от обезобразената Пат Балантайн, която беше видял малко преди да потегли. От Сийлфонт отиде в болницата, но не можа да говори с нея. Още никого не бяха допуснали при момичето.

Казаха му, че се събудила към обяд. Изпаднала в истерия. Лекарят от Личфийлд й инжектирал още успокоителни. Лекуващият лекар беше разтревожен и Матлок знаеше, че се опасява за разсъдъка на Пат. Ужасът, претърпян от тялото й, не можеше да не се отрази и на него.

Първите минути с родителите му в обширната къща в Скарсдейл бяха неловки. Баща му, Джонатан Мънро Матлок, беше прекарал няколко десетилетия в най-висшите финансови сфери и инстинктивно усещаше кога при него идват за помощ.

Матлок просто и безпристрастно, доколкото можеше, каза на баща си, че иска да вземе на заем голяма сума пари, без да може да гарантира връщането й. Щеше да бъде използувана за подпомагане на младежи като покойния му брат.

Техният загинал син.

— По какъв начин? — попита тихо Джонатан Матлок. — Това не мога да ти кажа.

Погледна баща си в очите и онзи разбра, синът му не лъже.

— Добре. А ти подготвен ли си за такава дейност?

— Да.

— Участвуват ли и други хора

— По необходимост, да.

— Доверяваш ли им се?

— Да.

— Те ли поискаха тези пари?

— Не. Дори не знаят за тях.

— Ще им ги предоставиш ли?

— Не. Засега нямам такива намерения. Нещо повече — те не бива да научат за тях.

— Не те ограничавам, а само питам.

— Това е отговорът ми.

— И ти вярваш, че това, което вършиш, ще помогне по някакъв начин на момчета като Дейвид? Говоря за практическа помощ, не теоретична, не измислена и не благотворителна.

— Да.

— Колко искаш?

Матлок си пое дълбоко дъх: — Петнайсет хиляди долара.

— Почакай малко.

След няколко минути бащата излезе от своя кабинет и подаде на сина си плик.

Синът разбра, че не бива да го отваря.

Десет минути след състоялата се размяна, защото Матлок знаеше, че това е размяна, той си тръгна, като усещаше погледите на родителите си, застанали на огромната веранда, докато колата му излезе през широкия портал.

Спря пред дома си, угаси фаровете и двигателя и уморено слезе от колата. Всички лампи в къщата светеха. Джейсън Грийнбърг явно не желаеше да рискува и Матлок предположи, че част от мълчаливата, невидима армия на Грийнбърг е разположена някъде наблизо и наблюдава дома му.

Отключи вратата и я бутна. Нямаше никой. Поне никого не видя. Дори котката.

— Ей! Джейсън!… Има ли някой? Аз съм, Матлок.

Никой не отговори и Матлок въздъхна с облекчение. Прииска му се веднага да си легне и да заспи. Беше се отбил пътем в болницата при Пат, но не го пуснаха. Затова пък научи, че „…тя си почива и състоянието й е задоволително“. Все пак беше нещо. Следобед още я водеха в критично състояние. Щеше да я види в девет сутринта.

А сега беше време да помисли спокойно, ако можеше. Да поспи на всяка цена. Сутринта го чакаше много работа.

Влезе в спалнята, като мина покрай още неремонтирания прозорец и обгорената стена. В ъгъла имаше спретнато подредени дърводелски и бояджийски инструменти. Съблече сакото и ризата и си помисли не без лека насмешка, че става прекалено самоуверен. Влезе в банята, затвори вратата, посегна към кутията на котката и повдигна вестника. Корсиканският документ беше там, зацапаното сребристо покритие отрази светлината.

Върна се в спалнята, извади от джобовете на сакото портфейла, парите и ключовете от колата и ги остави върху бюрото. Тогава се сети за плика.