Робърт Лъдлъм - Документът на Матлок

— Вече си извън играта. Край. Забрави писмото, забрави Лоринг, забрави и мен… Така трябва. Разбрах, че имате запазени места за Сейнт Томас за събота. Починете си. Така ще е по-добре.

Матлок издържа погледа на агента.

— Аз сам ще реша. На съвестта ми тежи един кротък старец, а в джоба ти е онази гадост. Забрави ли, че я подписах?

— Тя вече е без значение. От Вашингтон искат да излезеш от играта. И ти ще излезеш.

— Защо?

— Заради кроткия старец. Щом той е бил убит, могат да убият и теб. Ако това стане, следствието ще извади на бял свят някои протоколи, а и хората, възразявали срещу твоето участие в операцията, току-виж дали гласност на възраженията си в печата. Ти твърде много си забъркан в тази история. Не е нужно да ти го казвам.

— Е, и какво от това?

— Шефовете в министерството не желаят да ги наричат палачи.

— Ясно. — Матлок отклони погледа си от Грийнбърг и се приближи към ниската масичка. — Ами ако откажа? — Тогава ще те отстраня от играта. — По какъв начин?

— Ще те арестувам като заподозрян в убийство.

— Какво?

— Ти си последният, за когото знам, че е видял Лукас Херън жив. Сам призна, че си отишъл у дома му да го заплашваш.

— Да го предупредя!

— Въпрос на тълкуване.

Оглушителният грохот, който проехтя, беше тъй мощен, че и двамата се хвърлиха на пода. Стори им се, че цялата къща се сгромоляса. Въздухът се изпълни с прах, мебелите се събориха, стъклата се изпотрошиха, късчета дърво и мазилка се разлетяха из стаята и тя се изпълни с тежкия мирис на горяща сяра. Матлок познаваше миризмата на този вид бомби и рефлексите му задействуваха правилно. Вкопчи се в краката на дивана и зачака втория взрив — при детонация със закъснител загиват онези, които, обзети от паника, се изправят на крака прекалено рано. През пушилката забеляза, че Грийнбърг вече става, метна се към него и го събори на пода.

— Долу! Не ставай…

Разнесе се вторият взрив. По тавана се появиха черни петна. Ала Матлок усещаше, че експлозията не цели да убива. Беше нещо друго, което в момента не можеше да осъзнае. По-скоро отклоняваше вниманието, пречеше на съсредоточаването. Голям фойерверк, и толкоз.

Отвсякъде се чуваха ужасени писъци. В апартамента над неговия, съдейки по тропота, хора бягаха панически към изхода.

А след това към тези звуци се прибави още един, неспирен, откъм входната врата. Беше толкова зловещ, че Матлок и Грийнбърг скочиха и се втурнаха натам. Матлок рязко отвори вратата и се озова пред гледка, по-странна от която не можеше да си представи.

На прага лежеше Патриша Балантайн, увита в прогизнал от кръв чаршаф. От раните на гърдите й и от полуотворената уста шуртеше кръв, устните й бяха напукани и разранени. Очите бяха целите в синини, като в черни дупки, но се движеха. Движеха се.

В крайчеца на устата й се появи слюнка. Патриша се мъчеше да проговори.

— Джейми… — беше единствената дума, която успя да промълви, и главата й се килна настрани.

Грийнбърг се метна върху Матлок, отхвърли го встрани, към събралата се тълпа и закрещя:

— Полиция! Линейка!

Няколко души се разтичаха да изпълнят заповедите му. Тогава той притисна уста към устата на момичето, за да вкара въздух в изнемощелите му дробове, но разбра, че това всъщност е излишно. Патриша Балантайн не беше мъртва, просто бе изтезавана от хора, които си разбират от работата. Всеки разрез, всеки удар, всяко нараняване бяха причинили огромна болка, но не и смърт.

Понечи да я вдигне, но Матлок го спря — очите му бяха изпълнени със сълзи и омраза. Той внимателно отстрани ръцете на Грийнбърг и вдигна Пат. Внесе я вътре и я положи на разтерзания диван. Грийнбърг донесе одеяло от спалнята, леген с топла вода и няколко кърпи от кухнята. Повдигна одеялото и сложи мокра кърма върху кървящите гърди. Матлок, който не можеше да откъсне ужасен поред от премазаното лице, взе крайчеца на другата кърпа и започна да забърсва кръвта от обръснатата разранена глава и от устата.

— Ще се оправи, Джим. Виждал съм и друг път такива неща. Всичко ще е наред.

Но заслушан във воя на сирените, които приближаваха, той се питаше дали това момиче някога наистина ще се оправи.

Матлок безпомощно продължаваше да бърше лицето й, сълзите се стичаха по бузите му, очите му не мигаха. Заговори, като сдържаше риданията си:

— Сега вече никой няма да ме отстрани от играта. Само да опитат — ще ги убия!

— И аз няма да позволя — просто каза Грийнбърг.

Отвън се чу скърцане на спирачки и проблясващите фарове на полицейските коли и линейките запулсираха из стаята.