Беше единствен син на възрастни, неимоверно богати родител които живееха в комфортно уединение в Скарсдейл, щата Ню Йорк. Образованието му съответствуваше на стандартите на Източните щати: Андоувър и Амхърст, със свойствените очаквания за професия, упражнявана в сърцето на Манхатън — банково дело, комисионерство, реклама. Нищо в досието от годините преди колежа и в началото на следването не говореше за някакво отклонение от тази насока. Дори напротив — бракът му с известно в обществото момиче от Гринич сякаш я утвърждаваше.
И тогава с Джеймс Барбър Матлок бяха започнали да се случват неща, които Лоринг би искал да проумее. Най-напред в армията.
Беше началото на шейсетте години и чрез простата изгода от шестмесечно удължаване на службата Матлок би могъл да си седи удобно зад бюрото като офицер по снабдяването, най-вероятно благодарение на семейните си връзки някъде във Вашингтон или в Ню Йорк. Вместо това служебното му досие беше достойно за хулиган — поредица от нарушения и неподчинения, които му бяха осигурили най-нежелателното разпределение — Виетнам, с разрастващите се там военни действия. Поведението му в делтата на Меконг, недостойно за един американски военнослужещ, му беше донесло две военни присъди.
Тези негови действия бяха резултат преди всичко на лоша или по-скоро на липсваща способност за приспособяване към изискванията на армията.
Връщането му в цивилния живот беше преминало под знака на неспирни затруднения — първо с родителите, а после с жена му. Поради необясними подбуди Матлок, чиито академични постижения бяха достойни за един джентълмен, но нищо повече, беше наел малък апартамент в Морнингсайд Хайтс в Ню Йорк и бе започнал аспирантура в Колумбийския университет.
Жена му издържала три месеца и половина, след това поискала безшумно развод и бързо изчезнала от живота на Матлок.
Следващите няколко години представляваха монотонен за разследване материал. Непоправимият Матлок се превръщаше в учения Матлок. Беше се трудил целогодишно и бе защитил научната си степен за четиринайсет месеца, а докторат бе получил две години по-късно. Постигнал беше някакво примирие с родителите си и назначение в Катедрата по английска литература на университета в Карлайл, щата Кънектикът. Оттогава Матлок беше публикувал редица книги и статии, донесли му завидна слава в академичните среди. Очевидно беше популярен — „способен да намери изход от всяко положение“ (дяволски глупав израз), заможен и вече без нито една от антагонистичните черти, демонстрирани през бунтарските му години. Разбира се, почти няма причини да бъде недоволен, мислеше Лоринг. Джеймс Барбър Матлок беше уредил добре живота си — бе осигурил всичките му флангове; като включително си бе намерил и момиче. В момента имаше дискретна връзка с аспирантката Патриша Балантайн. Живееха отделно, но според сведенията поддържаха любовни отношения. Доколкото обаче можеше да се предвиди, на хоризонта не се очертаваше брак. Момичето пишеше докторска дисертация по археология и го чакаха десетина стипендии от различни фондации. Стипендии, които водеха към далечни земи и неизвестни факти. Патриша Балантайн нямаше намерение да се омъжва, поне според тайно събраните сведения.
А Матлок, чудеше се Ралф Лоринг. Какво говореха фактите за него? Биха ли оправдали избора му?
Не го оправдаваха. Не можеха. Само обучен професионалист бе в състояние да отговори на изискванията. Проблемите бяха прекалено сложни и изпълнени с уловки за един любител.
Ужасяващата ирония беше, че ако този Матлок правеше грешки и попаднеше в клопки, той би свършил работата много по-бързо от всеки професионалист.
И междувременно би загубил живота си.
— Защо смяташ, че ще приеме? — Кренстън наближаваше апартамента на Лоринг и любопитството не му даваше мира.
— Какво? Извинявай, какво каза?
— Защо смятате, че обектът ще се съгласи? Защо му трябва да приема?
— Заради по-младия му брат. С цели десет години по-млад. Родителите са доста възрастни. Много богати, много незаинтересовани. Този Матлок се смята отговорен.
— За какво?
— За смъртта на брат си. Преди три години се вкарал в гроба със свръхдоза хероин.
Ралф Лоринг караше бавно взетата под наем кола по широката, засадена с дървета улица, покрай големите старинни къщи, разположени зад безукорно поддържани морави. Някои принадлежаха на студентски организации, които обаче чувствително бяха намалели през последните десет години. Социалната им недостъпност през петдесетте и шейсетте години беше изчезнала. Някои рт най-големите сгради носеха нови имена: „Домът“, „Водолей“ (естествено) 3 3 Според убежденията на участниците в младежките движения на Запад през шейсетте години щастието ще настъпи в „Ерата на Водолея“. — Б. пр.
, „Африканска общност“, „Уорик“, Зала „Лумумба“.
Читать дальше