Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Външният министър бе личен човек, един от най-изтъкнатите в кабинета и държавата, както постоянно напомняше „Експрес“ в уводните си статии. Затова Белинда се гордееше с работата си и с факта, че Виър бе избрал именно нея за личен секретар.

А ето сега — вътре ставаше нещо и тя нервно потриваше ръце и се чудеше как да постъпи. Не смееше да влезе направо — след онзи случай си бе научила мястото. Вратата бе дебела, звукоизолирана, но пък по едно време й се стори, че чу нещо като изстрел. Не, така повече не можеше да продължава! Ами ако вътре наистина става нещо страшно и тя не направи нищо? Ако господин министърът е ранен и отчаяно се нуждае от помощ? Тогава какво, Белинда? При това в кабинета бе влязъл и Саймън Доусън, пръв помощник на шефа, а пък за него не бе типично да се задържа дълго. И още нещо… Никак, ама хич не й хареса онази издокарана жена, която влезе първа. Вярно, че шефът я бе изгледал внимателно с онзи негов особен поглед, но пък Белинда бе сигурна, че посетителката не е от въпросния сорт жени. Познаваше ги от пръв поглед и интуицията никога не я бе лъгала, при това тази нямаше съответното излъчване.

Нещо не бе наред. Със сигурност не бе наред…

Е, повече така не може! Белинда решително потропа на вратата. Рязко — веднъж, дваж. Изчака малко и пак похлопа. Сетне високо извика:

— Много се извинявам — отсече и влезе.

Тогава изпищя с все сила. Толкова се изплаши от гледката, която си бе страшничка, че минаха няколко минути, докато си намери езика и се обади на охраната.

Сержант Роби Съливан от Уестминстърския отдел на столичната полиция бе висок, с гъвкаво и много силно тяло. Праволинеен, дълбоко религиозен, почтен. Редовно спортуваше, всяка сутрин тичаше по трудни маршрути поне час и винаги гледаше с чувство на превъзходство колегите, които се бяха занемарили и пълнееха, особено пък с напредването на годините. Човек би могъл да си помисли, че не гледат на работата си сериозно. Защото дебел полицай не е истински полицай, каквото и да си разправят разни хора. Роби служеше в Уестминстърския район вече седма година. Главен терен на действие, така да се каже, му бе Парламентът — с прилежащите територии. Обикновена полицейска работа — рутинна, при която често се налагаше принудително да изяжда попаднали не на място хора и изобщо да поддържа реда. Инциденти рядко ставаха, годините на атентатите и акциите на ИРА го бяха научили на редица трикове, най-вече на бърза и точна реакция.

И въпреки всичко оказа се, че не е подготвен за сцената, която завариха с полицай Ерик Белсън — неговия партньор — в кабинета на външния министър Виър. Слисаха се и двамата още с влизането и веднага се обадиха за помощ в Скотланд Ярд. Все пак успяха да направят изискваното от правилника в такива случаи. Разпитаха секретарката и събраха наличната полицейска сила, като разположиха по един полицай на всяко важно стълбище. От показанията на Белинда стана ясно, че убиецът — най-вероятно жена — е на свобода и някъде из сградата. Макар че как е успяла да излезе от кабинета, без да мине покрай госпожа Хедлъм, си бе истинска мистерия. Съливан бе решен да не допусне онази жена да избяга. Не и по време на неговото дежурство! Малко ли курсове бе посещавал, колко години бе набивал пети по тротоарите — знаеше наизуст всички правила и указания за действие при подобна ситуация. А сега бе попаднал на истински важен случай. Изключително важен. Адреналинът препускаше в кръвта му и непрекъснато му напомняше именно този факт.

Въздухът в дългия и тъмен коридор бе прашен, застоял, задушаващ. Очевидно тук с години не бе идвал никой. Брайсън и Елена се движеха максимално бързо, като се стараеха да пазят тишина. На места вървяха приведени, на други пълзяха по ръце и колене — както се случеше. Брайсън си носеше куфарчето, с което бе дошъл в Парламента. То му пречеше на движението, но съдържанието му можеше да се окаже важен фактор за оцеляване. Единствената светлина се прецеждаше през околните стени — дървени, зидани, всякакви, — зависеше от сектора и нивото. Движеха се в много стари работни и сервизни коридори. Зад стените от двете им страни се помещаваха офиси, отворени за свободно посещение помещения, складове, сервизни зали и т.н. Често чуваха далечни, приглушени гласове, малко по-високо на някои места, на други — по-ниско. По едно време Брайсън долови звуци, които го накараха да замръзне неподвижно. Очите им вече бяха привикнали с полумрака. Елена също спря и го погледна въпросително. Той сложи пръст на устните и се наведе към една пукнатина в стената.