Робърт Лъдлъм - Измамата Прометей

Боже, откъде тази сила в една старица? — наивно мина през съзнанието му, докато в следващия миг осъзна истината. Никаква старица не бе насреща му — беше далеч по-млада, далеч по-силна, отлично дегизирана жена, пък и актриса. Каква ти жена! Направо див звяр.

Удари го в лицето с права ръка и изпънати пръсти, единият попадна в окото му и го заслепи, ритна го в слабините. Брайсън изрева от болка и събра цялата си воля. Свали я с ножица и скочи отгоре й, но мигом отскочи ужасен. От дясното му око течеше кръв, но не бе загубил зрението си — това, което видя, бе наистина злокобно. Дълъг тънък стилет, по чието острие лъщеше нещо мазно. Токсичен алкалоид!

Узнаваше тази смъртоносна субстанция; най-дребната драскотина, малко кръв и следва незабавна парализа, сетне смърт чрез задушаване.

Острието мина на милиметри от лицето му — дори подуши възкиселата алкалоидна миризма. Жената нападна отново и двамата заиграха странен, гротескен танц — тя замахва, той отскача. Нямаше време да посяга за пистолета — на два пъти върхът на стилета рязна дрехите му, но съдбата бе с него и той остана незасегнат. Издебна я третия път и направи контрахватка — лявата му ръка се стрелна като кобра направо към стилета и сграбчи китката й. Това до голяма степен бе и психологически трик и тя очевидно се поддаде на изненадата.

Но само за миг. При нормални обстоятелства Брайсън би бил значително по-силен от нея, но не се бе възстановил от раните си. А тя владееше бойни изкуства, бе извънредно бърза и гъвкава. Размениха светкавични удари, без той да пуска китката, а тя отново го намери в чатала — този път с коляно. Болката бе изпепеляваща и за миг Брайсън реши, че е свършен. Зави му се свят, но преодоля замайването и я блъсна с все сила назад. Двамата паднаха заедно, перуката й отхвръкна, отдолу се показа късо подстригана черна коса и контурите на плътно прилепнала лицева маска от латекс. Брайсън не пускаше китката със стилета.

Двубоят продължи с размяна на удари и лъжливи движения. Брайсън непрекъснато следеше очите й — кървясали, безумни. Тя бе силна и с невероятно добра координация. И така докато в един щастлив за него миг Ник използва собствения й замах и силата зад него, за да го насочи в собствения й врат. Очите й се разшириха от ужас, острият връх просто лизна кожата, но ефектът бе прекалено бърз.

Тялото й се разтресе, устните се разкривиха, потече слюнка, краката й забарабаниха по пода и тя се замята като риба на сухо. Устата й се отваряше отново и отново и тя безмълвно се давеше, търсейки въздуха, който не стигаше до дробовете й. Сетне настъпи парализата и тя застина неподвижна, само някои мускулчета продължиха да потрепват.

Брайсън разтвори гънките на роклята й и намери ножницата, за да я прибере заедно с острието във вътрешния джоб на сакото. Сетне се отпусна на земята и дълбоко пое дъх. Опипа раненото око и чу вика на Елена. Тя тичаше към него в паника.

— Какво стана? Какво ти е на окото? Не ми изглежда добре!

— Много бе силна, пистолет, стилет с отрова — късо отвърна задъханият Ник и посочи трупа. — Много силна и много, много добра в боя.

— От „Алфа“ ли е?

— Възможно е, но със сигурност човек от Прометей. „Алфа“ е съставена от подбрани бивши пехотинци и морски тюлени, а в тази имаше нещо необикновено, непознато за мен. Може да е от България или някоя друга от бившите соцстрани.

— Аз пък си седях там и бездействах! — укори се Елена.

— По-добре, защото можеше да пострадаш или тази вещица да те използва срещу мен — всичко можеше да стане. Радвам се, че остана в стаята — възрази Ник.

— О, Ник! Та аз съм безполезна и съм ти като куфар в ръцете. Не мога да се бия, не мога нищо…

— Хайде да изчезваме. Онези типове са решени на всяка цена да ни ликвидират. Но почакай… по-добре е да се разделим.

— Не мога, Ник!

— Елена, вече не може да не са разбрали, че сме двама — мъж и жена. Те са навсякъде, организацията им е великолепна — с какви ли не ресурси, щом могат да дегизират агенти като чистачки… Току-що бе убит английският външен министър. Всички сили на сигурността са вдигнати на крак, не само Прометей и „Алфа“.

— В тази сграда има хиляди хора, ще се скрием в самата тълпа.

— Тълпата е по-удобна за самите убийци, отколкото за жертвите, особено когато разполагат с описание на мишените. Тези хора няма да се спрат пред нищо.

— Не мога, Ник! Съжалявам, не ме изоставяй! Аз сама нищо не мога да направя! Ще ти помагам… моля ти се!

Брайсън помисли, кимна. Тя бе повече от ужасена. Нямаме право, просто не можеше да я изостави на произвола на съдбата, особено пък в това състояние.