Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

— Много добре. Необходимо е да разберете, че както казва президентът…

Хил взе една папка от голямото кафяво бюро. Тя беше прекалено дебела, обемиста и се затваряше с широки метални скоби.

— Може ли за минута да се спрем на нещо друго?

— Разбира се — Тривейн погледна Фил, докато отговаряше, но почувства как президентът се е втренчил в него. Той се обърна и президентът моментално премести погледа си върху посланика. Беше неудобен момент.

— Това е вашето досие, господин Тривейн — каза Хил като държеше папката хоризонтално, като че ли претегляше колко тежи. — Ужасно тежка, не мислите ли?

— Да, в сравнение с малкото, които съм виждал. Не мога да си представя, че е била толкова интересна.

— Защо казвате това? — попита Президентът, като се усмихваше.

— О, не знам… Животът ми не беше изпълнен с такива вълнуващи случки, за които пишат в книгите.

— Всеки човек като вас, станал толкова заможен преди да е достигнал 40-те, създава забележителни материали за четене — каза Хил.

— Една причина да бъде това досие толкова голямо, е че аз изисквах допълнителна информация. Това е един изключителен документ. Може ли да се спра на няколко пункта, които намирам за забележителни, и някои, които не са изцяло ясни?

— Разбира се.

— Вие сте напуснали Йейл 6 месеца преди да получите дипломата си по право. Никога не сте направили опит да завършите или да приложите знанията си в съда. Въпреки това вашето положение е било стабилно, университетските власти са се опитали да ви убедят да останете, но напразно. Това изглежда странно.

— Не съвсем. Моят зет и аз бяхме започнали изграждането на нашата първа компания. В Мериден, Кънектикът. Нямаше време за нищо друго.

— Това не беше ли едно напрежение за семейството ви? Училището по право?

— Бяха ми предложили пълна стипендия. Мисля, че това е отбелязано.

— Имате предвид за някакъв принос.

— Ох, виждам накъде биете. Мисля, че му отдавате повече от необходимото значение, господин посланик… Да, баща ми банкрутира през 1952 година.

— Мисля, че обстоятелствата са били сложни. Имате ли нещо против да ми ги опишете — попита президентът на Съединените щати.

Тривейн погледна първо единия, после другия мъж.

— Нямам нищо против. Баща ми прекара 30 години в строене на една средно голяма фабрика — фактически завод — в Хенкок, Масачузетс; това е един град извън Бостън. Той направи качествен продукт и един нюйоркски конгломерат поиска патента. Те погълнаха завода като бяха казали на баща ми, че ще остане до края на живота си мениджър. Вместо това взеха патента, затвориха фабриката и се преселиха на юг в райони с по-евтина работна ръка. Баща ми се опита да отвори отново завод, нелегално да използва своя стар патент, и отиде зад решетките. Хенкок стана по статистика един индустриален град, в Нова Англия.

— Една неудачна история — президентът направи своето заключение. — Баща ви прибягна към съда, нали? Или поне поиска да принуди комисията да направи реституция на основата на неизпълнение на поети задължения.

— Нямаше неизпълнение на задълженията. Предполагаха, че той знае, на основата на един неясен пункт.

— Да, разбирам — каза президентът. — Това трябва да е бил ужасен удар на семейството ви.

— И за града — добави Фил. — Така сочат статистиките.

— Беше едно гадно време. Но премина.

Андрю си спомни много добре гнева и чувството на безсилие. Ядосаният, объркан баща, който ръмжеше на притихналите мъже, които леко се подсмихваха и посочваха параграфи и подписи.

— Това ли ви накара да напуснете юридическото училище — попита Уилям Хил. — Нещата съвпадат; оставили са ви само 6 месеца, за да получите дипломата си; била ви е предложена финансова помощ.

Анди погледна възрастния посланик с уважение. Насоката, в която се задаваха въпросите, беше станала по-ясна.

— Мисля, че е било и това. Има и други съображения. Бях много млад и чувствах, че съществуват по-важни неща от дипломата.

— Не съществуваше ли наистина само едно по-важно нещо, господин Тривейн? Една крайна цел? — Хил говореше любезно.

— Защо не кажете това, което искате да кажете, господин посланик? Двамата с вас не прахосваме ли времето на президента?

Президентът не каза нищо; той продължи да гледа Тривейн така, както доктор изучава пациента си.

— Добре, ще кажа — Фил затвори папката и лекичко почука върху нея с дребните си пръсти. Имам това досие от почти един месец. Чел съм го и съм го препрочитал повече от 20 пъти. И както ви казах, постоянно исках допълнителни сведения. Първоначално, за да науча повече за един преуспяващ млад човек на име Тривейн, защото Франк Болдуин беше и е убеден, че вие сте единственият човек, който може да оглави подкомисията. Но после се превърна в нещо друго. Трябваше да открием защо винаги, когато името ви се споменаваше като един от възможните кандидати, реакциите бяха толкова враждебни. Мога да добавя „скрито враждебни“.