Робърт Лъдлъм - Клопката на Тривейн

На предната врата имаше още двама семпло облечени мъже и в момента, когато разпознаха своите агенти, те си кимаха и извадиха ръце от джобовете си.

Мъжът, който пръв беше разговарял с Тривейн в хотела го поведе през антрето към малък асансьор в дъното на коридора. Те влязоха. Агентът дръпна пиринчената решетка и натисна автоматичното копче. Четири.

— Доста е тясно тук — каза Тривейн.

— Посланикът казва, че неговите внуци играят тук с часове, когато го посещават. Мисля, че това е един наистина детски асансьор.

— Посланикът?

— Посланикът Уилям Хил. Това е неговата къща.

Тривейн си представи мъжа. Уилям Хил беше на 70. Един заможен индустриалец от Изтока, приятел на президента, странстващ дипломат, герой от войната. „Големия Били Хил“ беше непочтителния прякор, даден от списание „Тайм“ на достолепния меко говорещ джентълмен.

Асансьорът спря, двамата мъже излязоха. Имаше друго антре и още един семпло облечен човек пред другата врата. Когато Тривейн и агентът се приближиха към него, мъжът дискретно извади един предмет от джоба си, малко по-голям от пакет цигари и направи няколко движения към Тривейн.

— Като че ли ви дава благословия, нали? — каза агентът. — Считайте се за благословен.

— Какво е това?

— Скенер. Ежедневие, не се обиждайте, хайде — мъжът с малката машинка им отвори вратата. Зад вратата се намираше огромна библиотека. Етажерките бяха от пода до тавана, ориенталските килими — дебели, големите мебели — от тежко дърво. Осветлението идваше отстрани от половин дузина лампи. Имаше няколко кожени кресла и една огромна махагонова маса, която служеше за бюро. Зад масата стоеше посланикът Уилям Фил. На един фотьойл вдясно седеше президентът на Съединените щати.

— Господин президент, господин посланик… господин Тривейн.

Мъжът от тайните служби се обърна и излезе като затвори вратата зад себе си. Фил и президентът се изправиха. Тривейн пое ръката на президента, протегната към него.

— Господин президент.

— Господин Тривейн, добре, че дойдохте. Надявам се, че не ви притесних.

— Ни най-малко, сър.

— Познавате ли господин Хил?

Тривейн и посланикът си стиснаха ръцете.

— Удоволствието е за мен, господине.

— Едва ли в този късен час — Уилям Хил се засмя, като дойде до масата. — Нека да ви приготвя питие, Тривейн. Никъде в Конституцията не се казва, че при среща след 6 часа трябва да се въздържаме.

— Не знаех, че има някакви постановления и за преди 6 — каза президентът.

— Ох, сигурен съм, че има някакъв параграф от 18 век, който може да се приложи. Какво ще пиете, Тривейн? — попита старият джентълмен.

Тривейн разбра, че двамата мъже се опитват да го накарат да се почувства удобно, като у дома си. Президентът го покани да седне, а Хил му донесе чаша.

— Срещали сме се веднъж и преди, но не мисля, че си спомняте, господин Тривейн.

— Разбира се, че си спомням, господин президент. Мисля, че беше преди 4 години.

— Правилно. Аз бях в Сената, а вие бяхте извършили забележителна работа за страната. Чух за вашите открити критики на търговската конференция. Знаехте ли, че тогавашният секретар беше много раздразнен от вас?

— Чух слуховете. Той въпреки това никога не ми каза нищо.

— Как да ви каже? — подхвърли Хил. — Вие свършихте работата. Той свърши там откъдето започна.

— Именно това го прави толкова забавно — добави президентът.

— Понякога това изглежда единствения начин за стопяване на леда — каза Тривейн.

— Отлична работа. Отлична — президентът се наведе напред във фотьойла, гледайки Тривейн.

— Имах точно това предвид, когато попитах не ви ли създадохме неудобства тази вечер. Зная, че отново ще се срещнем сутринта, но почувствах, че тази вечер е важна. Няма да хабя думи. Сигурен съм, че искате да се върнете в хотела си.

— Няма защо да бързаме, сър.

— Колко любезно от ваша страна — президентът се усмихна. — Знам, че сте се срещнали с Уебстър. Как беше?

— Много добре, сър. Мисля, че разбирам всичко. Оценявам предложението ви за сътрудничество.

— Ще се нуждаете от него. Ние не бяхме сигурни, че ще ви помолим да дойдете тук тази вечер. Зависеше от Уебстър. Веднага след като си тръгна от вас, той ми се обади тук по мое нареждане. Тогава разбрахме, че трябва да се срещнем тук.

— Ох, защо?

— Вие сте казали на Уебстър, че не сте говорили с никого, освен с Франк Болдуин за подкомисията. Нали така?

— Да, сър. Франк ми каза, че така е по-добре. Всъщност, нямаше причина да разговарям с когото и да е. Нищо не беше изяснено още.