Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Меткалф закрачи бързо покрай телефонната кабина, решавайки да не се обажда. Щеше да изненада Флора Спинас.

Жилищната кооперация, в която се намираше апартаментът й на улица „Боети“, беше занемарена и в окаяно състояние. Малкото входно антре, като всички останали стени в сградата, беше боядисано в противно жълт цвят като на горчица, а боята се лющеше. Той си отвори и влезе — Флора му бе дала ключ от входната врата — и взе асансьора до петия етаж. Почука на вратата, използвайки тайния им код. Три бързи почуквания, последвани от две с интервал между тях. Отвътре се чу кучешки лай. Мина доста време, докато вратата се отвори. Флора се облещи, като го видя.

— Даниел? — каза тя. — Защо си дошъл? Кое време е?

Беше облечена в дълга памучна нощница, а косата й бе навита с ролки. Пуделът й Фифи тичаше около краката й, ръмжейки.

— Може ли да вляза, скъпа Флора?

— Защо си дошъл? Да, да, влез — мили Боже! Фифи, чиба!

Тя не изглеждаше много добре, малко жени можеха да изглеждат добре в този ранен час. Флора се смути, попипа с ръка ролките на главата си, после нощницата, без да знае кое да прикрие по-напред. Затвори бързо вратата след него.

— Даниел — опита се тя да каже нещо, но той я целуна по устата, а тя му отвърна със страст.

— Всичко наред ли е? — попита най-накрая Флора, след като се освободи от прегръдката му.

— Исках да те видя — отговори Меткалф.

— Но, Даниел, първо трябваше да звъннеш. Много добре ти е известно, че не можеш да нахълтваш в апартамента на жена, когато не се е приготвила.

— Флора, ти не се нуждаеш от подготовка. Нямаш нужда от грим. Изглеждаш най-добре в естествения си вид, както неведнъж съм ти казвал.

Тя се изчерви.

— Сигурно имаш неприятности, това трябва да е причината.

Той огледа малкия беден апартамент. Прозорците бяха покрити с черен сатен заради тревогите. Имаше тъмносиньо покривало дори за настолната лампа в ъгъла на дневната. Флора бе млада жена, която спазваше строго правилата. Най-голямото й прегрешение беше връзката й с чужденец и информацията, която му предоставяше. Това бе единственото непослушание в живота й, който иначе бе подреден изцяло по правилата. Но то не бе никак безобидно като нарушение.

Меткалф се бе убедил, че най-добрите агентки стават от невзрачните жени. На тях им обръщаха по-малко внимание, смятаха ги за предани и изпълнителни. Но тайно, дълбоко в душите им, мъжделееше пламъчето на бунта. По същия начин по-обикновените момичета бяха по-пламенни и неизто-щими любовници. Красавици като Женевиев, суетни и самовлюбени, обикновено бяха нервни и себични в леглото. Докато Флора, макар да не бе кралица на красотата, имаше ненаситен апетит за секс. Понякога Меткалф намираше желанията й за изтощителни.

Не, Флора със сигурност се радваше, че го вижда. Той бе сигурен в това.

— Тук е кучешки студ, скъпа — каза й той. — Как можеш да спиш?

— Имам въглища колкото да топля тази стая по няколко минути на ден. Пазя ги за сутрините. Свикнала съм да спя на студено.

— Мисля, че се нуждаеш от някой да те стопли в леглото.

— Даниел — каза тя учудена, но доволна.

Целуна я отново, бързо и страстно. Пуделът Фифи бе седнал на задните си лапи върху килима пред леглото и ги наблюдаваше с любопитство.

— Няма да е зле да ми осигуриш малко въглища — каза Флора. — Знам, че можеш. Погледни само какво горя.

Тя махна към камината, в която имаше полуизгорели хартиени топки от вестници и картонени кутии, дори книги, натопени във вода, докато се превърнат в каша, а после направени на топчета. В цял Париж французите използваха такива хартиени топчета, за да се топлят, тъй като никой не разполагаше с достатъчно въглища. Често горяха собствените си мебели.

— Моята приятелка Мери е щастлива. В тяхната кооперация се настани офицер от Гестапо. Сега всички получават достатъчно въглища.

— И ти ще имаш въглища, любима моя.

— Колко е часът? Трябва да е два. А утре сутринта, не тази сутрин, трябва да ходя на работа.

— Моите извинения, че те обезпокоих, Флора, но е важно.

Но ако предпочиташ, мога да си тръгна…

— Не, не — възрази тя. — Ясно е, че утре ще съм развалина на работа и сивите мишки ще ми се присмиват.

Така наричаха нацистките жени, които работеха за Гестапо, носеха сиви униформи и на човек му се струваше, че Щъкат навсякъде.

— Искаше ми се да имам истински чай да ти предложа. Да ти направя ли „Виандокс“?

На Меткалф му се повръщаше само при споменаването на „Виандокс“, нещо като телешки бульон, направен от неясен екстракт от месо, който се сервираше из цял Париж. За много хора в тия времена чаша „Виандокс“ и няколко бисквити бе основната храна.