Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Откакто живееше в Париж, подобно нещо се случваше за първи път. Живееше под прикритие, ходеше на вечери и приеми, обядваше в „Максим“ или в „Ше Кариер“ на улица „Пиер Шарон“, вършеше си работата и събираше поверителна информация за нацистите. Досега не бе усетил и най-малкия признак, че го подозират. Никога не бяха претърсвали апартамента му; никога не го бяха прибирали за разпит. А може би бе притъпил вниманието си?

Нещо се бе променило. Доказателството за това бе липсата на карфицата в горния край на вратата. Нещо означаваше, беше сигурен.

Попипа кобура за глезен под панталона си, за да се увери, че пистолетът му „Колт“ 32-ри калибър си е на мястото, в готовност да бъде използван в случай на необходимост.

Имаше само един вход към апартамента, припомни си Меткалф. Не, не съвсем. Имаше една врата към апартамента.

Той тихичко изтича до края на коридора. Прозорците там рядко се отваряха, само в непоносимите жеги през лятото, но той ги бе пробвал и знаеше, че са в изправност. Винаги трябва да разполагаш с резервен изход — му набиваше непрекъснато в главата Корки по време на обучението във Фермата във Вирджиния.

Дървените капаци винаги стояха вдигнати, за да влиза светлината. Погледна през прозореца и потвърди спомените си, че аварийната стълба минава от тази страна на сградата и че достъпът към нея бе през този прозорец. На алеята не се виждаше никой, но той все пак трябваше да побърза. Слънцето вече бе изгряло; беше светло, ясно утро и имаше риск да го забележат.

Действайки бързо, той завъртя дръжката на бравата по средата между двете крила. Механизмът се завъртя с леко скърцане. Разтвори прозореца навътре, излезе на перваза и от там се прехвърли върху металната аварийна стълба.

Качвайки се внимателно, той стигна до прозореца, който гледаше към спалнята му. Беше, разбира се, затворен, но Меткалф винаги си носеше джобно ножче „Опинел“. След като се увери, че в спалнята няма никой, промуши острието на ножчето и разби затварящия механизъм, после отвори прозореца. Тихо — напомни си той. Пантите бяха смазани наскоро, така че можеше да действа, без да вдига голям шум, но не и безшумно. Надяваше се лекото скърцане от отварянето на прозореца да е било заглушено от шума на улицата. Прехвърли се в спалнята, падайки леко на краката си и прикляквайки, за да омекоти звука от удара. Сега бе вътре. Постоя, без да мърда, известно време, ослушвайки се. Нищо не чу.

После му се наби на очи нещо, което външен човек не би забелязал. Беше отражението от слънчевите лъчи върху махагоновото нощно шкафче.

Сутринта отгоре имаше тънък слой прах, не предната сутрин. Жената от Провансал, която почистваше два пъти седмично, щеше да дойде на следващия ден, а в този стар апартамент всичко прашасваше много бързо. Меткалф не беше бърсал, естествено. Някой друг бе почистил праха явно за да заличи следите от претърсването. Някой беше влизал тук, вече бе сигурен.

Но защо! Нацистите не разбиваха като правило апартаментите в Париж. Тайните прониквания не бяха в техен стил. Когато претърсваха къщите за престъпници или укриващи се британски войници, винаги го правеха посред нощ, но открито. И винаги с позоваване на закона. Вадеха документи, подписи и прочие. Тогава кой беше идвал тук? И дали нарушителят бе още вътре? Меткалф никога не бе убивал човек. Беше свикнал с оръжия още от времето, когато бе момче в имението в пампасите. В тренировъчната ферма във Вирджиния го бяха обучили на смъртоносни техники. Но досега не бе убивал човек и съвсем не търсеше такава възможност. Но ако се наложеше, щеше да го направи.

Трябваше много да внимава. Дори да имаше чужд човек в апартамента му, можеше да стреля само ако е заплашен животът му. Иначе биха изникнали много въпроси. Ако пък убиеше германец, въпросите нямаше да имат край. Прикритието му щеше да се провали.

Вратата на спалнята бе затворена. Това бе друг признак за чуждо присъствие. Той винаги я оставяше отворена. Живееше сам и когато не бе вкъщи, нямаше причини да затваря вратата на спалнята. Малките неща, дребните, незабележими навици. Те съставяха маскировъчната мрежа на нормалността, мозайката на всекидневието. Сега тази мозайка бе нарушена.

Отиде до вратата на спалнята, спря на място и се ослушва около минута. Мъчеше се да долови стъпките на чужд човек, който не знае къде паркетът скърца. Нищо: нито звук.

Заемайки позиция за стрелба пред прага, той завъртя лекичко топката на бравата и открехна вратата, после я отвори широко. Сърцето му биеше лудо. Надникна в дневната, очаквайки да зърне трепване на светлина или движение на сенки.