Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Не, благодаря, нищо не искам.

— Сигурна съм, че можеш да ми намериш истински чай, и то веднага.

— Ще се опитам.

Флора не спираше да проси от аржентинския си любовник стоки, които се намираха само на черния пазар. Тя нямаше милост, беше неуморима и той вече нямаше чувството, че я използва като източник на информация, а че тя използва него.

— Наистина, Даниел — скара му се Флора. — Що за идея да нахълташ при мен по този начин! Посред нощ! Не знам какво да кажа.

Тя влезе в банята и затвори вратата. Появи се след десетина минути в красива копринена нощница, без ролки на главата и с прическа, с червило на устните и лек грим. Макар да не беше красавица, сега изглеждаше почти хубава.

— Изглеждаш невероятно — каза Меткалф.

— Я, стига — отговори Флора, махна с ръка и се изчерви.

Меткалф знаеше, че й доставя удоволствие с ласкателствата си, тъй като тя не получаваше често комплименти. — Утре ще си направя студено къдрене.

— Нямаш нужда от къдрене, Флора.

— Какво разбирате вие, мъжете. Някои жени се къдрят всяка седмица. Нямам с какво да те почерпя. Направила съм шоколадов кейк по рецепта на една съседка — от фиде и малко шоколад, ужасен е. Искаш ли да го опиташ?

— Благодаря, няма нужда. Вече ти казах.

— Ех, ако имах истински шоколад…

— Няма проблем, скъпа, ще ти намеря.

— Наистина ли? О, би било чудесно. Вчера в бакалията всичко, което успях да купя, бе калъп сапун и пакет фиде.

Така че нямам масло за закуска.

— Ще ти донеса и масло, ако искаш.

— Масло? Наистина? Колко прекрасно. О, Даниел, нямаш представа колко ужасно е положението ми. Нямам с какво да храня Фифи. Няма пилета, няма дивеч. — Гласът й стана съвсем тих. — Знаеш ли, говори се, че някои хора изяждат собствените си кучета.

Фифи наостри уши и изръмжа.

— Хората ядат котешка яхния, Даниел! Онзи ден видях уважавана възрастна жена да прибира гълъб от парка, за да го сготви!

Меткалф изведнъж се сети за малкото плоско шишенце с парфюм на „Герлен Вол дьо Нюи“ в джобчето на смокинга. То беше от същата партида, която подари на мадам Дю Шатле. Беше предназначено за Женевиев, но забрави да й го даде. Той го извади от джобчето и го пъхна в ръцете на Флора.

— Това е за теб.

Очите на Флора се разшириха и тя издаде лек писък. Прегърна силно Меткалф. — Ти си чудо!

— Флора, слушай. Един приятел заминава за Москва тази седмица — току-що ме уведоми — и аз искам да му възложа да ми свърши малко работа там.

— Работа? В Москва?

— Германците там са също така алчни, както тук, както знаеш.

— О, германците. Те ни отмъкнаха всичко! Тази вечер някакъв фриц ми отстъпи мястото си в метрото, но аз отказах да го използвам.

— Флора, искам една малка услуга от теб.

Тя присви очи.

— Сивите мишки непрекъснато ме наблюдават. Опасно е. Трябва да внимавам.

— Разбира се. Ти винаги си била предпазлива. Слушай, скъпа. Трябва ми пълен списък на служителите в германското посолство в Москва. Можеш ли да ми го доставиш?

— Ами… ще опитам…

— Отлично, скъпа. Това ще ми е от огромна полза.

— В такъв случай ще поискам две услуги от теб.

— Разбира се.

— Можеш ли да ми осигуриш пропуск за неокупираната зона? Искам да посетя мама. Меткалф кимна.

— Познавам някои хора в префектурата.

— Чудесно! И още нещо.

— Разбира се! Какво е то?

— Съблечи ме, Даниел. Веднага.

Беше много рано сутринта, когато Меткалф най-после се прибра в апартамента си на петия етаж в сградата от Бел епок на улица „Риволи“. Беше огромен и луксозен апартамент, скъпо обзаведен, както подобаваше за международно известен плейбой. Неколцина от съседите му бяха нацистки офицери, заграбили апартаментите в сградата от собствениците им евреи. Те оценяваха по достойнство шанса да имат подръка богатия аржентинец, който им доставяше луксозни стоки, каквито липсваха на пазара, така че бяха оставили Даниел Ейхен на мира.

Тъкмо пъхна ключа във входната врата на апартамента си и замръзна. Нещо трепна у него, някакво предчувствие. Нещо му подсказа, че не всичко е наред.

Внимателно измъкна ключа, после се протегна и провери горния край на вратата, където преди да излезе, поставяше карфица. Нямаше я.

Някой беше влизал в апартамента му. Никой освен него нямаше ключ.

Макар да се чувстваше изтощен, тъй като цяла нощ бе на крака, инстинктите му се изостриха до краен предел. Отдръпна се от вратата, огледа тъмния и празен коридор, после допря ухото си до вратата и няколко секунди се ослушваше. Не дочу никакъв шум, което не изключваше възможността някой да се е вмъкнал вътре.