— Трябва да се върнем в голямата бална зала — каза Кундров.
Докато влизаха, и двамата получиха по чаша от най-хубавия арменски коняк. Всеки момент явно щеше да започне поредната безсмислена серия от безкрайни тостове. Кундров вдигна чашата и каза тихичко на Меткалф:
— Саможертвата й беше много по-голяма, отколкото сме очаквали.
Меткалф кимна.
— И нейният подарък за теб — подаръка на любовта — бе по-голям, отколкото може да осъзнаеш.
— Не е вярно — каза Меткалф:
Но Кундров млъкна.
— Може би един ден ще научиш повече за това. Но дотогава нека и двамата пием за най-изключителната жена, която някога ще познаваме.
Меткалф се чукна с Кундров.
— За Лана — каза той.
Дълго двамата мъже не проговориха нито дума.
— За Лана, моята единствена любов — каза отново Меткалф, този път на себе си. — За Лана!
Москва, август 1991 година
Посланик Стивън Меткалф започна да разказва своята история на Степан Менилов, историята на млад американски бизнесмен, който се влюбва в красива руска балерина преди половин век.
Менилов слушаше с учудване и леко раздразнение. Скоро обаче разказът привлече вниманието му. Той не откъсваше очи от Меткалф.
Преди Меткалф да завърши, Диригента се разгорещи.
— Това трябва да е някакъв номер! Някаква тактика, измислена от американските психолози. Е, няма да успее.
С треперещи ръце Меткалф извади пистолета от джоба на сакото си.
Менилов се вторачи в него, сякаш го удари гръм.
— Боже мой — прошепна той.
Меткалф почувства пристъп на тъга, докато гледаше богато украсената дръжка на пистолета за дуел. Никога нямаше да забрави деня, в който, докато беше пиян в хотел „Хей-Адамс“ във Вашингтон, след като научи вестта за екзекутирането на Лана, получи тежкия пакет, изпратен по куриер от съветското посолство и получен от Москва чрез дипломатическата поща. В пакета, увит надлежно, беше античният пистолет с орнаментирана дръжка и дуло с гравирани пламъци. Веднага позна, че това бе единият от двойката пистолети за дуел, които Лана му бе показала. Те бяха принадлежали на нейния баща, спомни си той. От неподписаната бележка — от Кундров без никакво съмнение — той научи, че тя го е предала за него в последното писмо, което й позволили да напише на „Лубянка“. Беше развълнуван от този безценен последен жест, знаеше, че той означава, че баща й е убит.
Учуди се, че му беше изпратила само единия от двойката пистолети. Това винаги го изпълваше с дълбока тъга.
— Вземи го — нареди Меткалф.
Вместо това Менилов отвори едно чекмедже на бюрото си и извади от него идентичен пистолет за дуел, чиято дръжка от орех бе гравирана с листа от акант, а осмоъгълният стоманен барабан бе инкрустирай с пламъци.
— Липсващият пистолет от комплекта — каза руснакът.
— Майка ти ми каза, че те някога са принадлежали на Пушкин — отговори Меткалф.
Лицето на Менилов се озари. Той заговори бавно, с дълги прекъсвания.
— Никога не съм те познавал — каза той. — Майка ми те наричаше Стива — само Стива. Но ме е кръстила на теб. — Прозвуча така, сякаш бе изпаднал в транс. — Моята баба ми разказа, че мама не се учудила, когато чекистите дошли да я приберат, знаеш ли. Тръгнала с тях без съпротива. Каза, че нейният Стива я обича и това й стига. И че каквато и само жертва да в принудена да направи, я прави с гордост.
— Трябва да си бил на не повече от шест годинки — каза Меткалф накрая. В Русия на Сталин едно дете, чийто баща е американски бизнесмен, е гражданин от втора ръка, дори по-лошо. Той винаги ще бъде подозиран. Лана сигурно е знаела това и за да предпази детето си, не беше казала за него на Меткалф.
— Да, спомням си я съвсем смътно. Но имаше снимки и нейната баба — която аз наричах бабушка — винаги ми разказваше разни неща за нея, за да запазя спомена за майка си жив. Знам, че е била много смела жена.
Меткалф кимна.
— Смела колкото никой друг и аз съм убеден, че е предала своята смелост на теб. Историята на нашите две страни е пълна с толкова погрешни стъпки, толкова ужасни грешки. Имаш възможността да сложиш нещата в ред, да вземеш вярното решение, да направиш вярната стъпка. И аз съм убеден, че ще го направиш.
Лимузината на посланик Стивън Меткалф спря на летище „Шереметево“ край Москва. Нямаше фотографи да го чакат, нямаше телевизионни камери, никакви журналисти. По негово настояване. Той беше пристигнал в Москва незабелязано и искаше да напусне по същия начин. Нека другите дават интервюта и си приписват заслуги.
Читать дальше