Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

Не му оставаше нищо друго, освен да продължи да тича. Огледа се за някакъв изход и забеляза един на няколко пътеки по-надолу. Метална врата: беше сигурен, че е истинска, а дали въобще можеше да е сигурен.

Дълга редица от дървени сандъци отделяше тази пътека от съседната. Сандъците бяха твърде високи, за да скочи над тях, но пред всеки имаше дървена работна маса, достатъчно ниска, за да стъпи на нея и да я прескочи. Скочи върху една от масите — тя падна. Мамка му. Беше фалшива чуплива маса, още един декор, останал от някоя сладникава комедия.

Падна на колене върху циментовия под. Болката заля цялото му тяло от коленете до ключиците. Дишаше тежко, едва успяваше да си поеме дъх. Усещаше, че ризата му е подгизнала от кръв, доста кръв, която бе загубил.

Някой извика: гласът на Чип.

— Чух това — каза той, също дишайки тежко. — Нямаш амоняк. Кофти късмет, хлапе. Винаги трябва да си подготвен. Един от уроците, който обикновено научаваш прекалено късно, а?

Меткалф не отговори.

— Днес ще умреш, Меткалф. Но го погледни откъм светлата страна. Ще е най-ценното нещо, което някога си правил. Планетата ще е много по-безопасно място без тебе.

Докато Меткалф се изправяше на крака, очите му бяха привлечени от един сандък, на няколко сантиметра от главата му.

Беше пълен с оръжия.

Имаше древни пушки, повечето смешни и остарели. Няколко МС-34, няколко МР-43 и няколко револвера МР-38. Древни ръчни гранати и по-малки с формата на яйце. Всички бяха оръжия от времето на Първата световна война, използвани от бранденбургското студио за филмовите продукции за войната.

Тихичко Меткалф стигна до сандъка и извади от него полуавтоматичен пистолет „Лугър“, 9-милиметров „Парабе-лум“, Р-38. Също приблизително от времето на Великата война. Той обаче беше като истински. Не можеше да стреля, но изглеждаше автентичен. Поглеждайки наляво, той видя краката на Чип, който се опитваше да се освободи от рухналия замък. Пъхна лугъра в джоба на сакото си, после продължи да тича по пътеката, докато стигна до модел на апартамент от Манхатън с роял от слонова кост и огромен полюлей. Полилеят висеше ниско над пода, явно за да е в обектива на камерата, но беше закачен на грозно въж, привързано към нещо, което приличаше на висока желязна мачта на кораб, а друга част от мачтата стърчеше напред. Явно беше рамо за микрофон. Меткалф бутна желязната мачта и я насочи към мястото, където Чип тъкмо ставаше на крака. Не успя да го уцели, но препречи пътя му.

Той бутна бариерата от дървени сандъци, няколко поддадоха. Успя да мине през тях на съседната пътека. После побягна към металната врата.

Беше истинска, забеляза той с облекчение.

Отвори я и видя, че не води навън. Имаше тъмно стълбище, което се виеше надолу, вероятно към мазе, и нагоре. Нагоре накъде? Към покрива?

Покривът изглеждаше по-безопасна възможност от мазето, където можеше да попадне в капан. Побегна нагоре по стълбището, опитвайки се да не мисли за болката в рамото, която постоянно се усилваше, както и за тъпата болка в коленете. Скоро стигна до друга метална врата, отвори я и видя, че води към покрива на сградата. Плосък, покрит с чакъл и катран покрив. Лунната светлина осигуряваше достатъчно видимост и му позволяваше да тича по дължината на покрива. Когато наближи ръба, осъзна, че до земята имаше около три метра — достатъчни, за да се нарани така, че да не може да се движи. Една от фалшивите тухлени сгради обаче беше близо, на не повече от метър и половина. Четирите й комина бълваха пушек. Ако се засилеше, щеше да скочи върху нея. Беше прескачал далеч по-големи разстояния между покривите в Париж.

Тежко топуркане му подсказа, че Чип го е последвал до горе. Няколко секунди по-късно чип изкочи от вратата.

— Хайде, скачай, задник! — викна той. — По един или друг начин си мъртъв. Не ми пука как ще стане.

Той напредваше по настилката на покрива бавно, с насочен пистолет.

Меткалф се отдалечи няколко крачки, затича се и после скочи във въздуха с прибрани към тялото крака, подготвяйки се да омекоти падането.

После сякаш всичко се случи за миг. Той бе подхванат от въздушната струя и се приземи върху покрива от син камък на тухлената сграда точно когато Чип изкрещя:

— Умри, копеле!

Миг по-късно Чип стреля. Меткалф видя, че човекът от ФБР се прицели хладнокръвно и внимателно, и беше сигурен, че куршумът ще го улучи.

Но преди още крясъкът на Чип да свърши, Меткалф усети как краката му пробиха покрива от син камък, сякаш беше направен от марципан. Докато падаше надолу, усети минаването на куршума толкова близо до себе си, че чак въздухът се разклати.