Робърт Лъдлъм - Предателството „Тристан“

— Но аз ти вярвам — прошепна тя. По лицето й се стичаха сълзи.

Меткалф не знаеше какво да отговори. Той я лъжеше и манипулираше и не заслужаваше нейното доверие, повдигаше му се от това. Нейното доверие, нейната доброта го караха да се чувства ужасно. Очите му се напълниха със сълзи: горещи, парещи сълзи на безсилие, гняв, състрадание.

— Не бива да ми вярваш — каза той със затворени очи.

— До тук ли си се докарал? Това ли е направил от теб твоят свят? Твоят свободен свят — да нямаш доверие на никого? Тогава с какво твоят „свободен“ свят е по-добър от моя затвор със златни решетки?

— Лана, милая, чуй ме. Чуй ме внимателно. Чуй какво ще ти кажа — искам да знаеш истината. Не ми пука какво ще си помислиш за мен после, не, не е вярно, пука ми какво мислиш за мен! Но ти трябва да узнаеш истината, а ако това разруши всичко, така да бъде. Дори да се провали операцията, а ти да не пожелаеш повече да ме виждаш, не мога да понасям тази лъжа да ми тежи на съвестта. Ти заслужаваш повече, много повече.

Тя вече не го наблюдаваше. Седеше до него на леглото, сякаш потънала дълбоко в себе си. Той още държеше ръката й, но тя бе станала студена и влажна. Нещо вътре в него също изстина, но това не беше студенината на човек, на когото не му пука от нищо. Това бе замръзналата вътрешна тундра на човек, който се чувства самотен, уплашен, като изгубено дете.

— Искам да ти разкажа за операцията, в която те въвлякох — каза той. Защо го правя — чудеше се той. Беше дошъл тук с единственото намерение да я убеди да избяга, да участва в една последна смела акция, която щеше да спаси едновременно и нея, и операцията „Вълчи капан“. Но сега… нещо вътре в него го подтикваше да каже истината на тази жена, без която не искаше да живее. — Документите, които ти давах и за които ти казвах, че ще убедят Хитлер в мирните на мерения на Русия…

— Знам — прекъсна го тя. Беше отворила очи, но гледаше към пода. — Знам истината, дорогой Стива. Знам какво пишеше в тия документи.

— Ти си ги чела?

— Разбира се. Ти ме подценяваш. Русия, която не представлява заплаха за Хитлер, е покана за Германия да нахлуе. Мъже като Хитлер и Сталин ненавиждат слабостта. Тя не ги успокоява. Провокира ги. Ако Хитлер вярваше, че Русия е слаба, щеше да изпрати войските си в Москва и Ленинград, отдавна щеше да ни е окупирал. Не, единственото, което го кара да стои настрани от Русия, е страхът му, че тя е силен враг. Знам това.

Беше шокиран. Искаше да я погледне в очите, но тя продължаваше да се взира в пода.

— Но вие искате Хитлер и Сталин да влязат във война. Това е истинската цел. Вашите документи подсказват на Хитлер, че Сталин планира да атакува Германия пръв. Хората на Хитлер, ако повярват на тези документи, няма да имат друг избор освен да започнат нападение.

Той се обърна и хвана лицето й с двете си ръце.

— Мили Боже, ти си знаела през всичкото време.

— И одобрявам, Стива. Мисля, че е опасно и дръзко, но гениално. Това е единствената надежда. Ако Хитлер ни нападне, вярвайки, че сме слаби, ще изкопае гроба си. Да, Стива. Знам това от самото начало.

— Ти си красива жена, най-красивата жена, която съм срещал. Но си и най-забележителната жена, която съм срещал някога.

— Сега ми кажи следното. Искам да знам истината.

— НКВД смятат ли, че аз предавам съветски военни тайни? За това ли дойде тук да ме предупредиш?

— Не. Не още, но е въпрос на време, преди НКВД да започне да те подозира. Абверът — германското военно разузнаване, има човек на „Лубянка“. Изтича информация и в двете посоки. Никоя тайна не е в безопасност.

— Човек?

— Шпионин. Някой, който работи за тях, информира ги.

— Шпионин сред шпионите.

Той кимна.

— Германците са започнали да подозират, че много лесно са се добрали до документите. Чудят се дали не е номер на Съветите.

— И ти смяташ, че техният човек на „Лубянка“ ще повдигне въпроси за мен?

— Възможно е. Винаги изтича информация. При всяка операция, в която участват повече от двама души. Винаги има риск.

— Но това е най-голямото ви опасение. Вие се опасявате, че операцията може да се провали.

— Колко ли безмилостен ти изглеждам.

— Аз не съм дете — скара му се тя и се обърна към него с широко отворени очи. — Смятах, че вече си разбрал това. И двамата знаем кое е важно. И двамата знаем, че съдбата на свободния свят е по-важна от живота на някаква си балерина.

Думите й бяха смразяващи.

— Може би искам твърде много — отговори той нежно, — но искам да те предпазя и в същото време да спася операцията.