Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

— Ключовете не са в мен, млади човече. Те са в колата.

— Не ви вярвам! — озлобено рече Питър. — Дайте ги!

— Тогава нека заедно отидем до колата, за да се уверите. Ще си вдигна и двете ръце, ако пожелаете.

— Настоявам.

Ключовете наистина бяха на таблото на „Континентала“. Чансълър накара стария човек да се опре в капака, докато претърси джобовете му. Сейнт-Клеър не носеше оръжие. Това хвърли Чансълър в недоумение. Недоумяваше и защо ключовете бяха оставени в колата. Колата е средство за бягство; ръководителят на „Инвър Брас“ не можеше да не знае това. Питър угаси фенера и опря пистолета в гърба на Сейнт-Клеър. Изкачиха отново стъпалата и се върнаха на верандата. Той обърна стария човек с гръб към перилата и застана срещу него.

— Извинете ме, ако съм закъснял — рече дипломатът. — Но не съм шофирал повече от дванадесет години. Опитах се тъкмо това да обясня на вашия приятел по телефона, но той отказа да ме изслуша.

Обяснението на Сейнт-Клеър изглеждаше правдиво. То показваше причината за блуждаещите фарове. Показваше също, че дипломатът е наплашен. Никога не би поел такъв риск по шосета и странични пътища, ако се касаеше за нещо друго.

— Но все пак пристигнахте!

— Знаехте, че не мога да откажа. Открили сте моя човек. Открили сте и предавателя. Допускам, че могат да ми се припишат на мен.

— А не бива ли?

— Нищо не разбирам от тия неща. Варак беше специалист, но аз не съм. Дори не знам откъде се появиха.

— Това не мога да приема. Човекът, който управлява „Инвър Брас“, е далеч по-изобретателен.

Сейнт-Клеър се отдръпна в мрака. Сякаш споменаването на това име му причини болка.

— Значи, ви разказаха, така ли?

— Нима това ви изненадва? Казах ви, че знам кои хора се крият зад Венис, Кристофър, Парис и Банър. Също и Браво. Тогава защо да не знам и за „Инвър Брас“?

— И много ли още научихте след това?

— Достатъчно, за да ми настръхне косата от ужас. Четиридесет години, безчет милиони. Неизвестни хора, които ръководят цялата страна.

— Вие преувеличавате. Ние помагахме на страната в кризисни моменти. Това е по-близко до истината.

— А кой определяше кой момент е кризисен? Вие ли?

— Кризисните моменти сами проличават.

— Не винаги и не за всеки.

— Ползувахме информация, недостъпна за други.

— И действувахте според тази информация, вместо да я направите публично достояние.

— Обикновено се занимавахме с благотворителност. И то за благото на този „всеки“, за когото вие говорите. Никога не сме вършили нещо за лични облаги. — Сейнт-Клеър повиши глас, бранейки пламенно „Инвър Брас“.

— Има начини благотворителността да се прави открито. Защо не ги използувахте?

— Този вид благотворителност винаги е временна. Не атакува корените на явлението.

— А защо не оставихте корените на явлението на тия, избрани да се занимават тъкмо с тях?

— Прекалено опростявате позицията ни и го знаете, мистър Чансълър!

— Знам, че бих предпочел да следвам една несъвършена система, която разбирам, отколкото тази, която въобще не проумявам.

— Софистика. Лесно е да се оспорват гражданско-правни въпроси, но докато спорите, празните джобове, недоимъкът неумолимо растат. И ако се обединят, ще избухне неподозирана вълна от насилия. Тогава свободата на избора ще бъде заличена. Всичко е толкова просто. През тия години се стараехме да контролираме разпространението на това недоволство. Бихте ли искали да ни спрете?

Питър бе длъжен да признае логиката в обяснението на Сейнт-Клеър, знаейки, че този блестящ и лукав човек, скрит зад маската на благочестието, го принуждава да мине към отбрана, мъчеше се да го изтласка настрани от предмета на спора. Не биваше да забравя, че Сейнт-Клеър е едно чудовище, че ръцете му са изцапани с кръв.

— Съществуват други начини и други решения — каза Питър.

— Може би съществуват, но не съм сигурен, че ще ги открием в рамките на нашия живот. Поне не в моя. Може би в търсенето на тези решения се крие възпирането на насилието, на което се надяваме.

Питър рязко мина в атака.

— И вее пак приехте решение, основано на насилие, нали? Уловката, стръвта, която ми подхвърлихте, се оказа истина?

— Моля?

— Убихте Хувър! „Инвър Брас“ даде нареждане за неговата смърт!

При тези думи Сейнт-Клеър замръзна. Къс, сподавен вик се изтръгна от гърлото му. Увереността му рухна. Внезапно се превърна в жалък старец, обвинен в жестоко престъпление.

— Откъде… Кой… — не можа да формулира въпроса си.