Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Притиснал с ръка раната, Мередит залита по открития пасаж. Вижда как вторият преследвач от ФБР тича към стъклените врати. Алекс се вмъква в другата сграда и излиза на улицата. Спира такси, отпуска се на седалката и дава на шофьора адреса в Маклийн.

Пристига там почти в безсъзнание. С усилие Ръкописът на Чансълър се домъква до вратата и слага ръка върху звънеца. Някогашният държавен служител му отваря. Това е неговият дом.

— Ранен съм. В джоба… Там е магнитофонът. Всичко е записано. — И потъва в несвяст.

Идва на себе си в полутъмна стая. Лежи върху кушетка, целият превързан през рамото и гърдите. Зад вратата долавя гласове. Изправя се и подпирайки се по стената, достига вратата. Незабележимо я открехва. Около масата са насядали бившият член на правителството, журналистката и Алан Лонг. Сенаторът не е сред тях.

Магнитофончето е в ръцете на бившия министър. Той говори на Лонг:

— Вие знаехте ли за тия отреди на смъртта?

— Говореше се — предпазливо отговаря Лонг. — Но аз не съм участвувал.

— Не се опитвайте да спасявате собствената си кожа.

— Какво има да спасявам?! Ако подушат какво съм извършил, какво върша в момента — ще ми видят сметката.

— Това отново ни връща към отредите на смъртта — рече жената. — Вие какво сте чували за тях?

— Нищо особено — отговори Лонг. — Никакви доказателства. Хувър е разделил всичко по сектори. Всичко и всеки. И действува съвършено секретно. Никой фактически не знае с какво се занимава колегата му от съседната стая. Всеки има своя ресор.

— Гестапо! — процежда жената.

— Какво точно сте чули? — настоява бившият член на правителството.

— Че съществуват крайни решения, ако един проект пропадне.

Жената се вглежда в Лонг, после притваря за миг очи:

— Крайни… божичко!

— Ако наистина се нуждаем от последен, солиден аргумент — казва оплешивяващият мъж, — ето — имаме го. Хувър ще бъде убит в понеделника след две седмици и досиетата ще бъдат отнети.

— Не! — Алекс блъсва вратата с такава сила, че тя се тряска в стената. — Не бива! Получихте каквото ви трябва. Изправете го пред съда! Нека понесе наказанието на закона! На цялата страна!

— Не разбирате — заговаря членът на правителството. — В тази страна няма съд, няма съдия, няма депутат, няма сенатор, няма дори президент или министър, които да го изправят пред съда. Той е извън обсега на закона.

— Не е вярно! Нали съществуват закони!

— Но съществуват и досиета — тихо вмъква журналистката. — Ще има нови преследвани… от тези, които трябва да оцелеят.

Мередит се вглежда в очите, вторачени в него. Хладни, безчувствени очи.

— Но вие по нищо не се различавате от него — изрича Алекс, сигурен, че ако въобще му се удаде да излезе от тази къща, отново ще бъде гонен и преследван.“

Чансълър остави молива. Чак сега забеляза, че Алисън стои в рамката на вратата. Загърната в синята си хавлия, тя стои и го наблюдава. Изпита признателност заради топлотата в погледа и усмивката й.

— Знаеш ли, че стоя така почти цели три минути и ти не ме забелязваш?

— Прости ми.

— Нищо. Беше ми интересно. Ти бе толкова далече оттук.

— Бях в Маклийн, Вирджиния.

— Не е чак толкова далече.

— По-добре да беше. — Питър я взе в обятията си. — Прекрасна си, обожавам те, нека си легнем.

— Но аз току-що станах. Налей ми малко кафе да ме разсъни.

— Защо искаш да се разсъниш?

— За да ти се радвам. Сладострастно ли звучи? — И тя го целуна.

— Кафето е изстинало. Ще поръчам пак.

— Добре. Както искаш.

— Ще ми се да изпратя нещо по пощата.

— Какво?

— Това, което написах през последните няколко дни. Да го пратя на машинопис.

— Сега ли?

Питър кимна.

— Би трябвало да го прочета отново, да го ксерографирам и да го изпратя по човек. Но просто нямам желание да го поглеждам, поне за известно време. Искам да се отърва от написаното. Имам пликове във куфарчето си. — Запъти се към телефона, припомняйки си указанието на О’Брайън. — Централа? Тук е мистър Питърс от 511. Искам да направя поръчка за сервиране, но същевременно искам да изпратя нещо със специална пощенска пратка. Мога ли да помоля сервитьора да го свали на рецепцията?

— Разбира се, мистър Питърс. — Стори му се, че долови усмивка в гласа на телефонистката.

Те лежаха притиснати в обятията си, блаженствуващи от момента и от повторно нарастващо желание.

Следобедното слънце се отразяваше в невидимите прозорци на отсрещните сгради. Тихи напеви на коледна песен се носеха от улицата и отекваха пред витрината на големия ъглов магазин. Питър изведнъж си даде сметка, че голямата част от деня бе отминала.