Робърт Лъдлъм - Ръкописът на Чансълър

Телефонът иззвъня. Чансълър се пресегна за слушалката.

— Мистър Питърс? — Беше телефонистката. Питър я позна по гласа.

— Да?

— Мистър Питърс, зная, че съвсем не е редно. Разбирам, че не искате да се знае, че сте в хотела, и, уверявам ви, никому не съм казвала…

— Какво има? — прекъсна я Питър и сърцето му започна лудо да бие.

— Един човек чака на линията. Казва, че случаят е от изключителна важност и иска да говори с мистър Чансълър. Гласът му е на много болен човек, сър.

— Кой е той?

— Казва се Лонгуърт. Алан Лонгуърт.

Болката в слепоочията накара Питър да притвори очи.

— Оставете ме на мира, Лонгуърт. Край на всичко! Отидох в Бюрото и им разказах всичко!

— Глупак! Вие дори не си представяте какво сте направили!

Гласът беше на Лонгуърт, но на Питър му се стори по-гърлен и с по-чувствителен европейски акцент.

— Много добре знам какво съм направил, знам и вие към какво се стремите. Вие и приятелите ви искате да вземете властта във ФБР. Смятате, че тя вн се полага по наследство. Но няма да стане. Сега вече ще ви спрат.

— Грешите, напълно грешите. Тъкмо ние искаме да спрем тия своеволия. Единствено ние. — Лонгуърт се закашля. Жестока, стържеща кашлица. — Не мога да говоря по телефона. Трябва да се видим.

Отново Чансълър долови необичайния му акцент.

— Защо съм ви? За да ме посрещнете с куршуми като на Тридесет и пета улица?

— Аз наистина бях там. Но се мъчех да ги спра.

— Не ви вярвам.

— Изслушайте ме. — Отново пристъп на остра кашлица разтърси Лонгуърт. — Те стреляха със заглушители. Навсякъде досега. Пистолети със заглушители, както и във Форт Триън.

— Спомням си. Никога няма да забравя.

— Но снощи един куршум не бе изстрелян със заглушител. Това спомняте ли си?

Думите на Лонгуърт върнаха сцената в паметта му. Наистина, един изстрел бе екнал като гръмка експлозия на фона на глухото свистене на останалите куршуми. Последва го яростен вик. Тогава това не му направи впечатление, толкова неща ставаха наоколо. Но сега ясно си спомни. Стрелящият бе забравил да надене заглушителя.

— Спомняте ли си? — продължи Лонгуърт. — Трябва да си спомните.

— Спомням си. И какво?

— Изстрелът беше мой! — Отново необичайната интонация и педантична граматика. Когато са изплашени, повечето хора биха изпуснали пълния член.

— Ваш?

— Да. Проследих ви. Винаги съм около вас. Когато онези хора се появиха, не бях подготвен за това, което се разигра. Направих каквото можах. Честно казано, не ми е ясно как сте се измъкнали жив… — Кашлицата го разтърси отново.

Чансълър никога не бе чувал предсмъртни хрипове, но въображението му подсказа, че тази кашлица значи тъкмо това. Ако е така, то Лонгуърт говореше истината.

— Искам да ви попитам нещо — поде той. — Или по-скоро да ви обвиня в нещо, не знам точно. Казвате, че сте винаги около мене. Знам, че карате сребрист „Континентал“, но за това после…

— Говорете по-бързо!

— Щом като сте винаги близо до мен, значи, очаквате някой да се свърже с мене…

— Така е.

— Кой?

— Не по телефона. Особено сега.

— Значи, аз ви служех за примамка?

— Но в никакъв случай не биваше да пострадате — отвърна Лонгуърт.

— И все пак пострадах. Вчера едва не ме очистиха. Казвате, че не сте били подготвен. И в Ню Йорк, и тук. Защо?

Лонгуърт замълча.

— Защото това, което се случи, бе противно на всичко, което знаехме и което планирахме.

— Непредвидено, така ли? — саркастично подхвърли Питър.

— Да. За да стигнат дотам… Но нямаме време. Аз съм много слаб, а разговорите могат да се проследят. Трябва да дойдете при мен, нужно е заради собствената ви безопасност. И заради сигурността на момичето.

— Пред вратата ми стои човек от ЦРУ и ще остане тук. А аз ще дойда с полиция!

— Направете го и те ще ви очистят на секундата. След вас и момичето.

Чансълър знаеше, че това е истина, почувствува го по гласа на Лонгуърт. Глас на умиращ човек.

— Какво е станало? Къде се намирате?

— Успях да избягам. Слушайте внимателно и направете каквото ви кажа. Ще ви дам три телефонни номера. Имате ли молив?

Питър се обърна.

— Тука някъде имаше лист и молив… — Още преди да завърши, Алисън скокна от леглото и му ги подаде. — Продължавайте.

Лонгуърт му продиктува три номера, като всеки един повтори два пъти.

— Вземете си монети за автомат. Точно след тридесет минути позвънете на всеки един от тези номера. В един от разговорите ще чуете фраза, написана от вас. Тя ще ви подскаже къде да ме намерите. Ще се досетите. Ще ви зададат въпроси.