Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Силният дъжд барабанеше по малките правоъгълни прозорчета, които бяха наравно със земята. Светкавиците проблясваха и осветяваха стените от сгуробетон.

Танър проговори:

— Тук е сухо. Ние сме в безопасност. Който и да е навън, целият е прогизнал и не може да стои там цяла нощ… Събота е. Знаете как патрулните коли обхождат улиците в почивните дни. Ще видят, че е тъмно, и ще дойдат да проверят.

— Защо мислиш така? — попита Али. — Просто ще решат, че сме излезли да вечеряме навън.

— Не и след снощната случка. Маколиф даде ясно да се разбере, че ще държи под око къщата. Патрулните му коли няма да видят нищо откъм тревната площ, но ще забележат предната част на къщата. Длъжни са да… Виж! — Танър хвана жена си за лакътя и я заведе до единствения прозорец на предната страна, точно над нивото на земята, встрани от стъпалата. Дъждът чертаеше вадички по стъклата, почти нищо не се виждаше. Дори и уличната лампа на Орчард Драйв от време на време се губеше в тъмнината. Танър извади фенерчето от джоба си и направи знак на Остърман да отиде при него.

— Разправям на Али, че сутринта Маколиф обеща да наблюдава къщата. И ще го направи. Не иска повече неприятности… Ще се редуваме на този прозорец. Така очите на нито един от нас няма да се уморят или да започнат да ни изневеряват. Веднага щом някой види патрулната кола, ще й сигнализираме с фенерчето. Те ще го видят и ще спрат.

— Това е добре — каза Бърни. — Много добре! Трябваше да го кажеш горе.

— Не бях сигурен. Колкото и странно да е, не можах да си спомня дали улицата се вижда от този прозорец. Чистил съм мазето стотици пъти, но не можах да си спомня със сигурност — усмихна им се той.

— Чувствам се по-добре — каза Лийла, като се опитваше с всички сили да вдъхне увереността на Джон и останалите.

— Али, ти ще бъдеш първа смяна. Всеки ще дежури по петнайсет минути. Бърни, ти и аз непрекъснато ще се движим между другите прозорци. Лийла, стой с Джанет, моля те!

— А аз какво да правя, татко? — попита Реймънд.

Танър гордо погледна сина си.

— Застани до предния прозорец с майка си. Ти ще бъдеш там непрекъснато. Ще гледаш за полицейската кола.

Танър и Остърман крачеха между останалите прозорци, два на задната стена на къщата и един — отстрани. След петнайсет минути Лийла смени Али на предния прозорец. Али откри старо одеяло и направи от него дюшек, за да може Джанет да легне. Момчето остана до прозореца с Лийла, взираше се навън и от време на време изтриваше с ръка стъклото, сякаш се опитваше да избърше водата от външната му страна.

Всички мълчаха; барабаненето на дъжда и поривите на вятъра сякаш се усилиха. Беше ред на Бърни да застане отпред. Когато вземаше фенерчето от ръцете на жена си, той я притисна за няколко секунди до себе си.

Редът на Танър дойде и дежурството му свърши, после Али отново зае мястото си. Никой не го изрече на глас, но всички губеха надежда. Ако Маколиф обхождаше района, насочвайки вниманието си върху дома на Танър, изглеждаше нелогично, че повече от час покрай нея не беше минала полицейска кола.

— Ето я! Ето я, татко! Виждаш ли червената светлина?

Танър, Бърни и Лийла се спуснаха към прозореца и застанаха до Али и момчето. Али беше включила фенерчето и го размахваше. Патрулната кола намали, за миг сякаш застана неподвижно, но не спря.

— Дай ми фенерчето!

Танър насочи лъча, докато беше сигурен, че вижда, макар и не съвсем ясно, размазаните очертания на бялата кола в пороя. После рязко вдигна лъча нагоре.

Който и да караше колата, на всяка цена щеше да види светлината. Лъчът щеше да мине през стъклото откъм страната на шофьора и да го заслепи.

Но патрулната кола не спря. Стигна до алеята пред къщата и бавно се отдалечи. Танър загаси фенерчето. Не искаше да се обърне, не искаше да види лицата на останалите.

Бърни проговори тихо:

— Това не ми харесва.

— Трябваше да забележи светлината. Трябваше! — Али държеше сина си, който продължаваше да се взира през прозореца.

— Не непременно — излъга Джон Танър. — Тук е толкова мръсно. Неговите стъкла навярно също са толкова замъглени, колкото и нашите. А може би и повече. Стъклата на колите се изпотяват. Той пак ще мине. Следващия път ще се погрижим да ни види. Следващия път ще изтичам навън.

— Как? — попита Бърни. — Няма да успееш. Натрупахме мебели пред вратата.

— Ще изляза през този прозорец. — Танър мислено премери разстоянието. Беше прекалено малко. Колко лесно му идваха лъжите!

— Аз мога да се промуша, татко! — Момчето беше право. Можеше да се наложи да изпратят него.