Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Танър погледна и двамата през прозореца: Бърни в скъпо сако от „Палм Бийч“ и светлосин панталон, Лийла в бял костюм със златна верижка около кръста, полата доста над коляното, с мека шапка с голяма периферия, покриваща лявата част на лицето й. Бяха живо олицетворение калифорнийския успех. И псе пак имаше нещо измамно у Бърни и Лийла; бяха навлезли н света на истинските пари едва преди девет години.

А дали успехът им не беше само фасада, чудеше се Танър, наблюдавайки ги, докато се навеждаха, за да прегърнат дъщеря му. Дали от години не бяха жители на свят, в който сценариите и снимачните графици бяха само второстепенни, добре прикрити, както би казал Фасет?

Танър погледна часовника си. Беше пет часа и две минути. Семейство Остьрман беше подранило — според първоначалния график. Вероятно това беше първата им грешка. Или може би не очакваха да го намерят вкъщи. Когато пристигаше семейство Остьрман, той винаги напускаше студиото на Удуърд по-рано, но не винаги успяваше да стигне вкъщи преди пет и трийсет. В писмото си Лийла казваше ясно, че самолетът им от Лос Анджелес каца на летище „Кенеди“ около пет часа. Да закъснее самолет, беше нещо разбираемо, нормално. Но да пристигне преди посочения в разписанието час, изглеждаше неправдоподобно.

Трябваше да дадат обяснение. Дали щяха да си направят труда?

— Джони! За Бога! Мислех, че си чул лая на кучето. Бърни и Лийла пристигнаха. Защо си се изправил тук? — Али беше дошла от кухнята.

— О, съжалявам… Исках просто да, оставя Джанет да се види с тях.

— Излизай, глупчо. Аз само ще наглася часовника.

Жена му се върна в кухнята, а Танър стигна до предната врата. Взираше се в месинговата топка и се чувстваше така, както според него се чувства актьор с трудна роля, преди да излезе на сцената. Несигурен, абсолютно несигурен, че ще бъде приет.

Навлажни устни и прокара обратната страна на дланта по челото си. Бавно завъртя топката и рязко отвори вратата. С другата ръка отключи алуминиевата решетка и излезе навън.

Уикендът на Остърман беше започнал.

— Добре дошли, писатели! — извика той, широко усмихнат. Това беше обичайният му поздрав; Бърни го смяташе за особено почтителен.

— Джони!

— Здравей, скъпи!

От трийсет ярда те му отвърнаха с вик и с широка усмивка. И все пак от трийсет ярда Джон Танър забеляза, че очите им не се смеят. Очите им потърсиха неговите — мигновено, но безспорно. За част от секундата Бърни дори спря да се усмихва, спря въобще да се движи.

Всичко свърши за миг. И между тях сякаш безмълвно беше сключено споразумение да не следват неизказаните си мисли.

— Джони, толкова се радвам, че те виждам! — Лийла изтича през тревната площ.

Джон отговори на прегръдката на Лийла с много повече обич, отколкото мислеше, че е в състояние да покаже. И знаеше защо. Беше изкарал първия изпит. Встъпителните секунди на уикенда на Остърман. Започна да осъзнава, че в крайна сметка Лорънс Фасет щеше да се окаже прав. Навярно щеше да се справи с трудното положение.

Правете това, което обикновено правите: дръжте се така, както обикновено бихте се държали. Не мислете за нищо друго.

— Джон, изглеждаш чудесно, направо чудесно, човече!

— Къде е Али, миличък? — попита Лийла, която отстъпи встрани, за да даде възможност на Бърни да обгърне Танър с дългите си тънки ръце.

— Вътре. Занимава се с яденето. Хайде, влизайте! Ще взема багажа… Не, Джанет, миличка, не можеш да вдигнеш куфара на чичо Бърни.

— Не виждам защо да не може — изсмя се Бърни. — Пълен е само с хавлиени кърпи от „Плаца“.

— От „Плаца“? — Танър не се сдържа. — Мислех, че самолетът ви току-що е кацнал.

Остърман го погледна.

— Ъъъ… Пристигнахме преди няколко дни. Ще ти разкажа…

По някакъв странен начин всичко беше както преди и Танър с удивление осъзна, че приема този факт. Все още изпитваше облекчение от срещата, осъзнавайки, че времето и разстоянието са без значение за приятелството им. Все още имаха усещането, че могат да продължат разговорите, анекдотите, да завършат историите, започнати преди месеци. Все още имаше Бърни — благородният, склонен към размисъл Бърни със спокойните си, убийствени коментари за заобиколената с палми дрогерия. Убийствени, но не и снизходителни. Бърни се присмиваше на себе си, както и на своя професионален свят, защото той беше неговият свят.

Танър си спомни думите на Фасет:

— … Ще се убедите, че играете двойна игра съвсем спокойно. Винаги е така.