Робърт Лъдлъм - Уикендът на Остърман

Така да бъде, мислеше си Таньр. Нека да им е ясно, че бащата всяка секунда знае къде е синът му.

Кучето започна да лае пред къщата. По алеята се чу шум от кола. Али се приближи до прозореца.

— Дик и Джини. А Рей не е в басейна — добави тя, усмихвайки се на Джон. — Пред къщата е и ги посреща.

— Сигурно е чул колата — отговори Лийла, без да има някакво явно основание да го направи.

Танър се зачуди защо тя отправи подобна забележка, излезе така, сякаш го защитаваше. Отиде до предната врата и я отвори.

— Хайде, влизай, сине. Още едни твои приятели са тука.

Когато видя семейство Остърман, очите на момчето светнаха. Те никога не идваха с празни ръце.

— Здравейте, лельо Лийла и чичо Бърни! — Реймънд Танър, дванайсет годишно момче, се хвърли в преградките на Лийла, а после се ръкува срамежливо, по мъжки, с Бърни.

— Донесли сме ти нещо дребно. Всъщност твоята приятелка Мери го избра. — Бърни пресече стаята до вестибюла и вдигна пакета. — Надяваме се, че ще ти хареса.

— Благодаря много. — Момчето взе подаръка и отиде в столовата да го разопакова.

Влезе Вирджиния Тримейн, олицетворение на самоуверената сексуалност. Беше облечена в риза на разноцветни райета и стегната пола, която подчертаваше движенията на тялото й. Имаше жени в Садъл Вали, които не можеха да понасят вида на Джини, но те не бяха в тази къща. Джини беше добър приятел.

— Казах на Дик, че се обади в сряда — обърна се тя към Танър, — но той ми отговори, че не си го намерил. Бедният кротък човечец е бил натикан в една конферентна зала от някакви ужасни хора, свързани с обединените предприятия от Синсинати, Кливлънд или някъде другаде… Скъпа Лийла! Миличък Бърни! — Джини целуна леко Танър по бузата и артистично мина покрай него.

Влезе Ричард Тримейн. Погледна Танър и това, което видя, очевидно му хареса. Танър, от своя страна, усети погледа му и рязко обърна глава. Направи го прекалено бързо. Тримейн нямаше време да отмести поглед. Във втренчените очи на адвоката директорът разпозна погледа на лекар, който изследва температурния лист на пациент.

Безмълвно, против волята си, двамата мъже за миг признаха напрежението си. А после то отмина, както беше отминало със семейство Остьрман. Нито единият, нито другият не се осмели да го поддържа по-дълго.

— Ей, Джон! Съжалявам, че не можахме да се свържем. Джини ми спомена, че си ме търсил във връзка с някакъв правен въпрос.

— Мислех, че може би си чел.

— Какво, за Бога?

— Не писаха много в нюйоркските вестници, но в понеделник ще прочетеш в седмичника. Ще се прочуем.

— За какво, по дяволите, говориш?

— В сряда ни обраха. Обраха ни, отвлякоха ни и ни напръскаха с хлороформ и Бог знае с какво още.

— Шегуваш се!

— Въобще не се шегува, да го вземат дяволите! — Остьрман влезе във вестибюла. — Как си, Дик?

— Бърни! Как си, приятелю? — Двамата мъже сграбчиха ръцете си, но Тримейн сякаш не можеше да отвлече вниманието си от Джон Танър. — Чу ли какво каза? Чу ли го? Какво се е случило, за Бога? В града съм от вторник. Нямах време дори да се прибера вкъщи.

— Ще ти обясним всичко. После. Нека да ви донеса питиетата. — Танър бързо се отдалечи. Не можеше да сгреши относно реакцията на Тримейн. Адвокатът беше не само шокиран от това, което чу, но и уплашен — толкова много, че сметна за нужно да обясни какво е правил от вторник насам.

Танър приготви напитките за семейство Тримейн, после отиде в кухнята и погледна над басейна към очертанията на гората. Макар и да не се виждаше никой, той знаеше, че мъжете са там. С бинокли, с радиотелефони, вероятно с миниатюрни говорители, усилващи разговорите, които се водеха във всяка част на къщата.

— Ей, Джон, не те будалкам! — Тримейн влезе в кухнята. — Честна дума, не знаех нищо. За сряда, искам да кажа. Защо, по дяволите, не ми се обади?

— Опитах се. Дори те търсих в Лонг Айлънд, Ойстьр Бей 42 42 Град на Лонг Айлънд — Бел. пр. .

— Глупости! Знаеш какво имам предвид! Ти или Али е трябвало да кажете на Джини. Щях да изляза от съвещанието, знаеш много добре.

— Свърши вече. Ето питието.

Тримейн вдигна чашата до устните си. Можеше да продължи да пие дори и след като всеки един от тях паднеше под масата.

— Не бива да го оставяш така. Защо всъщност ми се обади?

Колкото и глупаво да изглеждаше, Танър не беше подготвен за въпроса.

— Аз… аз… не харесах начина, по който полицията се отнесе към случилото се.

— Полицията? Дебелият капитан Маколиф?

— Не съм говорил с капитан Маколиф.