Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Обърна се и хукна към противоположния край на скалите. Без да намалява скоростта, той разпери ръце и скочи в бездната. Тялото му ловко се огъна във въздуха, заемайки позата на опитен скачач. Проряза водата под ъгъл с най-малко съпротивление, потъна няколко метра, после изскочи на повърхността. Заплува към избраното място на брега на около осемстотин метра по-нататък, без да губи нито секунда за ориентация. В храстите до пясъчната ивица го чакаше малък мотоциклет, старателно засипан с клонки и сухи листа. Фин го възседна и пое по криволичещата пътека, която водеше към главния път. Не след дълго влезе в малко село и спря пред един микробус, паркиран на тиха уличка. Вкара мотоциклета отзад, седна зад волана и потегли. Микробусът и мотоциклетът останаха в един гараж под наем, който се намираше на около петнайсет километра от дома му. Оттам излезе със своята тойота приус. Броени минути по-късно колата бе паркирана в собствения му гараж. Преди да влезе у дома, той се преоблече във всекидневните си дрехи, а другите пъхна в пералнята и включи програмата за бързо пране.

Пое бавно по стълбите към втория етаж и надникна в стаите на децата. Манди спеше с разтворена на гърдите книга. Той внимателно я отмести, изключи нощната й лампа и се шмугна в леглото. Задраска Картър Грей от списъка, който винаги беше в съзнанието му, и насочи вниманието си към следващото име.

Погледна ръцете си, които въпреки ръкавиците бяха леко обгорени от пламтящите дрехи на онзи бодигард. Преди да се качи, ги натърка с лед в кухнята и ги намаза с някакъв мехлем.

— Никога повече не прави такива неща, Хари — предупреди се шепнешком той. Манди обаче го чу и се размърда в леглото. Той протегна ръка и лекичко разроши косата й. Контрастът между зачервената длан и прекрасната руса коса на Манди предизвика в душата му внезапното желание да хукне колкото го държат краката, сякаш да избяга от живота, който водеше. Всичко в този живот му харесваше: красива жена, три прекрасни деца, хубава къща и работа, която обичаше. С едно-единствено изключение, от което нямаше как да се отърве. Не беше честно. Просто не беше честно. Но как да спре, по дяволите? То се беше загнездило в главата му, откакто се помнеше. Беше се превърнало в част от него, беше по-силно дори от ролята му на съпруг и баща, което истински го плашеше.

Фин скри ръцете си под завивките и направи опит да заспи.

— Багър е пипнал Тони — каза в слушалката Анабел. Не беше спала цяла нощ, а на разсъмване се обади на някогашния си партньор Лио Риктър. Нямаше представа в какъв часови пояс се намира той и не я интересуваше.

От другата страна на линията Лио подскочи от изненада и усети, че му призлява.

— Какво говориш, по дяволите?

— Тони е прецакал работата. Започнал е да пилее пари и Багър го е спипал. Трима души са убити, а самият Тони е в кома, с безнадеждно увреден мозък.

— В такъв случай бъди сигурна, че малкият язовец ни е изпял! — каза Лио. — Защо някой не пречука тоя Багър? Толкова ли е трудно?

— Ами ако е научил фамилното ми име? — отвърна с въпрос Анабел. — Ти си го споменал на Фреди, а той като нищо го е издрънкал на Тони. Или може хлапето да ви е подслушало.

— Не знам какво да ти кажа, Анабел. Най-вероятно и двамата сме прецакани, защото сред измамниците едва ли има много на нашето ниво, които се казват Анабел и Лио.

— Ако знаеш къде е Фреди, трябва да го предупредиш.

— Ще направя каквото мога. Всъщност защо не се съберем? Двамата по-лесно ще се измъкнем от бъркотията.

— А Джери Багър ще пипне двама души вместо един — отвърна Анабел. — Стой където си и гледай да се окопаеш още по-дълбоко!

Тя изключи телефона и седна на леглото. Може би беше време да вкара в действие милионите си. Да похарчи колкото трябва и да бяга, без да поглежда назад. Частен самолет, частен остров, много охрана — всичко това звучеше примамливо, но тя имаше мрачното предчувствие, че то е равносилно на червен плащ, размахан пред очите на разярен бик. Все още се чудеше какво да прави, когато телефонът иззвъня.

— Дано не съм те събудил — каза Оливър Стоун.

— О, аз ставам рано — излъга тя.

— Имам новини за теб. Ако искаш, можем да се срещнем у нас.

— А защо ти не отскочиш, Оливър? — предложи тя. — Ще закусим заедно. Съвсем наблизо има едно добро кафене.

Продиктува адреса и трийсет минути по-късно двамата седяха на една масичка в дъното, далеч от останалите клиенти. След като взеха поръчката им, Стоун разказа какво е открил.