Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Стоун се усмихна, обърна се и го видя.

— Е, след като не съм сред привилегированите, може би ще ми позволите да се разходя сред скалите. Но не ме изпускайте от очи, защото може да избягам.

Агентът го изчака да се отдалечи и се обърна към Алекс.

— Ще ви задам един въпрос като на колега. Кой, по дяволите, е този тип?

— Човек, на когото бих поверил живота си. И вече съм го правил.

— Ще ми разкажете ли?

— Не. Нещата са свързани с националната сигурност и са толкова странни, че едва ли ще ми повярвате.

— Каква национална сигурност, за бога? — възкликна агентът и отново огледа жалката фигура на Стоун. — Този човек ми прилича на бездомник.

— Всъщност работи в едно гробище — поясни Форд.

Агентът поклати глава и последва Стоун към скалите.

— Вече го проверихме — подвикна той, видял го да спира пред разпределителното табло. — Това беше първата ни работа.

— И?

— Работи нормално, няма следи от насилствено отваряне.

— Не би трябвало да има, ако човекът е знаел какво прави. Оттук се регулира налягането на газта, нали?

— Вероятно. Но налягането беше нормално.

Стоун си спомни широкия прозорец с изглед към скалите в кабинета на Грей. Нещо не беше наред.

— След като може да се повиши, значи може и да се върне в нормални граници — отбеляза той, обръщайки се към агента.

— Сигурно — сви рамене онзи. — Друго велико откритие?

— Да си представим, че налягането на газта се повишава до максимум и чупи предпазните вентили. Къщата ще се напълни с газ за броени минути.

— Но някой трябва да възпламени тази газ, нали?

— Една искра ще бъде достатъчна.

— Вярно е. Всеки момент тук ще пристигнат специално обучени кучета. Ако не открият следи от динамит или С4, може би ще трябва да обърнем по-голямо внимание на версията за газова експлозия.

Паметта на Стоун изведнъж се проясни и той побърза да се върне при Алекс.

— Какво ти хрумна? — попита агентът.

— Пълниш къщата с газ, повишавайки налягането от онова разпределително табло. Една искра е достатъчна, особено ако Грей е заспал. Не искаш той да подуши газта, за да имаш време да избягаш. За целта поставяш човек ей там, на скалите, на около двеста метра зад къщата. Той изстрелва един запалителен патрон в прозореца. Куршумът пробива стъклото и се възпламенява. Криминалистите трябва да търсят парченце оцветен метал. Запалителните патрони задължително са с оцветен връх, за да не бъдат сбъркани.

Алекс замислено кимна.

— Но как е избягал? Входът е бил охраняван. Освен ако пазачът, който е получил изгарянията, е припаднал и не е видял как някой се промъква покрай него.

Обърнаха се и тръгнаха към агента.

— Някакви следи в горичката отсреща? — попита Стоун.

— Не, прегледахме я много внимателно. Никакви следи. Ако някой е направил опит да стигне до главния път през нея, със сигурност би трябвало да остави такива.

— А ако е тръгнал направо по пътя?

— Едва ли. Пропуснах да спомена, че пазачът е забелязал посоката, в която се е оттеглил спасителя му. Към скалите, а не към пътя.

Стоун пое натам, следван от останалите.

— Значи е изчезнал оттук — замислено рече той. — А вероятно и е проникнал по този път.

Агентът внимателно надникна надолу.

— Отвесна скала, висока най-малко десет метра — констатира той.

— Не е точно така. Ако знаеш къде да се хванеш, спокойно можеш да я изкачиш.

— Добре, приемам. Но как се е върнал?

— Предполагам, че е скочил, тъй като не виждам нищо, за което може да се върже въже.

— Невъзможно — поклати глава агентът, насочил поглед към пенещата се вода в подножието на скалите.

— Напротив — промърмори Стоун. Преди трийсет години съм го правил , добави мислено той. Само че скалата беше висока петнайсет метра и по мен стреляха.

Качиха се в колата и потеглиха обратно към Вашингтон.

— Добра работа за една сутрин — похвали го Алекс.

— Да разбереш как е било извършено взривяването не означава, че можеш да идентифицираш изпълнителя — отвърна Стоун. — Картър Грей имаше много врагове.

— Несъмнено. Някакви предположения? — погледна го Алекс. — Той все пак те е поканил поради някаква причина.

Стоун се поколеба. Не искаше да има тайни от Алекс, но понякога честният отговор не бе най-доброто решение.

— Мисля, че няма връзка — каза той.

Веднага забеляза недоверието на Алекс, но предпочете да замълчи.

Зарея поглед към панорамата зад стъклото. Трима от старите му колеги, с които бе работил преди десетилетия, бяха мъртви в рамките на подозрително кратък период. А Картър Грей го беше извикал, за да го предупреди. След което още същата нощ някой го беше взривил. По всяка вероятност онзи, който бе успял да открие и ликвидира бившите професионални убийци въпреки безупречното им прикритие. Да не говорим за самия Картър Грей, който нямаше равен в мерките за сигурност.