Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— Защо ми ги показваш?

— Защото през последните два месеца умряха и тримата ти бойни другари.

— Как така са умрели?

— Рос е бил открит мъртъв в леглото си. Страдал е от лупус. Аутопсията не е показала нищо необичайно. Коул се е обесил. Поне изглеждало като самоубийство и полицията прекратила следствието. Синсети паднал пиян в басейна си и се удавил.

— Значи Рос умира от естествена смърт, Коул се е самоубил, а Синсети е загинал при инцидент — обобщи Стоун.

— Но ние с теб едва ли ще повярваме, че трима души от един и същ отряд умират в рамките на два месеца, нали?

— Животът е опасно начинание.

— И двамата го знаем — кимна Грей.

— Мислиш, че са били убити ли?

— Естествено.

— И ме покани тук, за да ме предупредиш?

— Смятам, че това е най-разумното, което бих могъл да направя.

— Но нали сам каза, че Джон Кар е мъртъв? Кой би тръгнал да убива мъртвец?

— Тримата имаха превъзходно прикритие. Особено Синсети, който се беше окопал много дълбоко. Онзи, който е успял да го открие, несъмнено може да разбере, че Джон Кар не лежи в „Арлингтън“, а е жив и здрав и се подвизава под името Оливър Стоун.

— А какво ще кажеш за себе си? — вдигна вежди Стоун. — Картър Грей беше стратегът на нашата малка група. Освен това ти не живееш под прикритие.

— Аз имам много начини да се защитавам, но ти нямаш.

— В такъв случай благодаря за предупреждението — рече Стоун и се надигна.

— Съжалявам, че нещата свършиха по този начин. Заслужаваше по-добра съдба.

— Съвсем наскоро ти беше готов да жертваш мен и приятелите ми — каза Стоун. — В името на родината.

— Всичко, което съм вършил през живота си, е било в името на родината.

— Ти така смяташ. Но не и аз.

— Предлагам да не спорим по този въпрос.

Стоун се обърна и тръгна към вратата.

Пощата на Картър Грей беше проверена от специален контролен център на ФБР, след което му беше предадена по куриер. Не лично, а на човек от охраната. Грей беше пазен от двама души, настанени в къщичка на стотина метра от дома му. Той не би допуснал някой да живее с него, доверявайки се единствено на свръхмодерната алармена система.

Машинално се зае да отваря пликовете и пакетите, без да търси нещо специално. Вниманието му се изостри, когато стигна до червен плик с пощенско клеймо от Вашингтон. В него имаше само една снимка. Грей я погледна, после погледна и папката на бюрото си. По всичко личеше, че е ударил и неговият час.

Изгаси осветлението в кабинета и отиде в спалнята си. Там целуна снимките на жена си и дъщеря си, поставени над камината. По жестока ирония на съдбата и двете бяха загинали в Пентагона на 11 септември. Грей коленичи, каза обичайните си молитви и изгаси лампите.

Заел позиция на около петстотин метра от къщата, Хари Фин бавно наведе своя дългофокусен прибор за нощно виждане. Благодарение на него той проследи как Грей отваря писмото, как се променя изражението на лицето му. Грей беше разбрал всичко. Катеренето по отвесните скали откъм морето беше сериозно изпитание дори за Хари Фин. Но това беше единственият начин да стигне до мястото, на което се намираше в момента. Оставаше му още малко.

Един час по-късно, давайки достатъчно време на Грей да заспи, Фин предпазливо се плъзна към нисък стълб, на който беше закрепено таблото за регулиране на газта. Грей беше настоял къщата да бъде газифицирана, тъй като предпочиташе да се отоплява на газ. Десет минути по-късно повишеното налягане блокира пилотните сензори и свързаните с тях системи за сигурност. Къщата бързо се изпълни със смъртоносния газ. В случай че бе буден, Грей със сигурност щеше да го подуши, защото компанията доставчик беше добавила аромат към лишения от мирис газ като предпазна мярка. Да, щеше да го подуши, но нямаше да може да направи нищо.

Фин вкара един патрон в цевта на пушката. На пръв поглед съвсем обикновен патрон, ако човек не обърнеше внимание на тъпия му връх, оцветен в зелено. Прицели се и стреля в широкия заден прозорец на къщата — една голяма мишена, която нямаше как да пропусне. Куршумът проби стъклото и светкавично разпръсна запалителния прах, който съдържаше. Покривът се вдигна на три метра във въздуха, стените рухнаха навън. В следващия миг отломките от покрива паднаха обратно, точно в центъра на бушуващия пожар. Броени секунди по-късно бе трудно да се допусне, че на това място някога е имало дом.

Фин се обърна, готов да поеме по предварително начертания маршрут за оттегляне, но неистов крясък зад гърба му го накара да спре. От къщичката на пазачите излетя мъж с пламтящи дрехи, очевидно улучен от горящите отломки. Вторият не се виждаше никъде. Без да се замисля дори за миг, Фин се втурна обратно, блъсна човека на земята и започна да го търкаля, за да угаси пламъците. Минута по-късно отново тичаше към газовото табло, където беше оставил екипировката си. Регулира подаването до нормално ниво и заключи вратичката, после грабна раницата и пушката, застана на ръба на скалите и ги хвърли в морето. Вълнението щеше да се погрижи да ги отнесе навътре.