Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

Но най-добре се смее онзи, който се смее последен. Симпсън го доказа. Фин и Кар бяха мъртви. Той не си направи труда да провери за Фин, но Кар наистина беше изчезнал. Разбира се, цената беше висока, много висока. Наложи се да забрави кандидатурата си за Белия дом и да се задоволи с това, което беше постигнал отдавна — сенаторския пост. Мисълта за изгубената мечта на живота му беше толкова непоносима, че той запрати чашата с кафе в стената.

Тръшна се на един стол в кухнята и насочи поглед към прозореца. До изгрева имаше още доста време. Часове го деляха от изкачването на слънцето над хоризонта.

— Трябва да има начин, просто трябва! — прошепна на себе си той. Не можеше да позволи на някаква руска шпионка, която отдавна трябваше да е мъртва и забравена, да го лиши от най-високия пост в държавата. Пост, за който едва ли имаше по-достоен кандидат от него.

Въздъхна и разтвори вестника, след което изведнъж замръзна.

От първа страница го гледаше снимката на жена, залепена с тиксо върху хартията. В момента, в който си даде сметка коя е тя, главата й изведнъж изчезна, заменена от голяма дупка.

Симпсън изохка и погледна надолу. От гърдите му струеше кръв. Куршумът беше пронизал главата от снимката и беше потънал между ребрата му. Страхотен изстрел, откъдето и да го погледнеш.

С натежали клепачи извърна глава към идеално кръглата дупка в прозореца. Очите му се спряха върху скелета на сградата отвъд улицата, която така и си остана недовършена. Тялото му се наклони напред и падна върху масата. Миг преди да издъхне, сенатор Симпсън разбра кой го е убил.

Реставрацията на къщата на Картър Грей, кацнала на скалите над залива Чесапийк, премина под знака на максималната сигурност, както подобаваше на шефа на разузнаването. Задачата, разбира се, включваше всички възможни мерки за предотвратяване на повторното й взривяване. Сред тях, предвид забележките, направени от Оливър Стоун, фигурираше монтаж на блиндирани прозорци и добре скрито захранване с газ. Охраната остана в къщичката, а подземният тунел за аварийно оттегляне беше възстановен.

Грей ставаше рано и си лягаше късно. Личният му хеликоптер изминаваше хиляди мили — излиташе и кацаше по всяко време на денонощието от специалната площадка в близост до къщата. На свое разположение имаше и реактивен самолет, с който обикаляше горещите точки на света. Той беше наясно, че след няколко години ще се пенсионира, този път завинаги. И единственото му желание беше да го стори с неопетнена репутация, като един от най-великите държавни служители в историята на страната.

Бурята бързо настъпваше откъм морето. Докато се обличаше в спалнята, Грей долови далечния грохот на гръмотевици. Погледна часовника си, който показваше шест часа. Налагаше се да побърза. Днес нямаше да използва хеликоптера, тъй като вятърът беше твърде силен, а небето вече се разкъсваше от мълнии.

Излезе навън и се насочи към трите автомобила с повишена проходимост, които чакаха на алеята. В средния, кадилак ескалейд, го чакаха шофьорът и личният му бодигард. В останалите два щяха да пътуват още шестима тежковъоръжени охранители.

Напуснаха имението и поеха по тесния асфалтиран път. Запръска ситен дъжд. Грей разтвори бележника на коленете си с намерението да се подготви за първата си среща за деня. Но мислите му бягаха надалеч.

Джон Кар все още беше някъде наоколо.

Колите намалиха скорост и навлязоха в лек завой. И тогава Грей го видя. Ръката му бързо натисна бутона за сваляне на стъклото.

В крайпътната трева белееше надгробен камък, пред който беше забучено малко американско знаме. Като онези, които изпълваха националното гробище „Арлингтън“.

В следващата секунда изведнъж разбра какво е направил. Но още преди да изкрещи от ужас, куршумът, изстрелян от дългобойната карабина, проби слепоочието му и сложи край на живота му.

Мъжете от охраната излетяха от блиндираните коли с извадено оръжие, което въртяха във всички посоки. Но от стрелеца нямаше и следа.

Няколко души хукнаха в посоката, от която предполагаха, че е дошъл изстрелът. Един остана при колата и внимателно отвори задната врата. Окървавеният труп на Картър Грей се свлече навън, увиснал на предпазните колани.

— Мамка му! — промърмори бодигардът, измъкна мобилния си телефон и бързо набра някакъв номер.

Оливър Стоун застреля Грей от толкова далечно разстояние, че дори не се наложи да бяга от охраната му. Беше имал и по-трудни изстрели през дългата си кариера, но този беше най-важният от всички. Потъна в гората и бавно се насочи към дома на мъртвеца. Дъждът се усили, светкавици раздираха небето.