Дейвид Балдачи - Хладнокръвният Стоун

— И на мен ми беше трудно да го повярвам, сър.

— Искаш да кажеш, че не си бил в течение? — остро попита президентът.

— В онези години се действаше по различен начин — започна Грей, подбирайки внимателно думите си. — Периодично получавахме сведения за плановете на руснаците да нанесат удар срещу държавния глава на САЩ и вземахме съответните мерки. Но при пълна дискретност, защото обратното би означавало опасност от ядрен конфликт. Официално ние никога не сме планирали удари срещу съветски лидери, но сам разбирате, че те винаги са били част от правилата на Студената война.

— В такъв случай кой е заповядал убийствата на Андропов и Черненко? — нервно попита президентът.

— Такива заповеди не са минавали през мен.

— Искаш да кажеш, че е работа на Роджър Симпсън, въпреки че по онова време е бил само наблюдаващ агент, а не висш кадър?

— В никакъв случай, сър. Той не би могъл да разпореди подобна операция на своя глава. Със сигурност е получил зелена светлина от най-високо място, но по други канали.

— Канали, които са заобикаляли теб? Но защо? Нали ти си бил негов пряк началник?

— Не по всички въпроси, сър. Аз никога не съм крил отношението си към убийствата на чуждестранни лидери и съм се придържал към закона, който категорично ги забранява.

— Май по този въпрос ще трябва да си поговоря директно с Роджър — каза президентът.

— Не съм сигурен, че това ще бъде разумно, сър. Той възнамерява да се кандидатира за Белия дом, а на всичкото отгоре е член на вашата партия. Ако започнете разследване, има опасност нещата да стигнат до медиите. Знаете колко трудно се опазват тайните в днешно време.

— Знам, разбира се — въздъхна президентът. — Проклетите търсачи на сензации са навсякъде!

— А и какво очаквате да каже сенатор Симпсън? Подписът му стои под тези заповеди, но той несъмнено ще заяви, че ги е съгласувал на най-високо място. Може би ще твърди, че и аз съм знаел за тях. Не можете да го обвинявате, че иска да заличи следите си. Работата отдавна е свършена. Двама души са убити. Незаконно? Може би. Резултатът оправдава ли средствата? Според мен човечеството ще даде положителен отговор на този въпрос. Затова бих ви посъветвал да не разлайваме кучетата, господин президент. Нека си спят.

— Ще помисля, Картър. Но от теб искам постоянно да ме информираш за развоя на събитията.

— Има и още нещо, сър.

— Какво?

— Бих желал да се върна на работа като директор на Националния разузнавателен център. Единственото ми желание е да продължавам да служа на страната ни.

— Е, ти отлично знаеш, че тази длъжност все още е свободна. Ако я искаш, твоя е. Мисля, че няма да има проблем Сенатът да утвърди кандидатурата на един носител на Ордена на свободата.

— Наистина искам, сър.

— Оценявам твоята откровеност, Картър — стисна ръката му президентът. — Ти си истински патриот. Много бих желал да имаме повече хора като теб.

— Просто си върша работата, сър — скромно отговори Грей, изпускайки скрита въздишка на облекчение. Истинската причина за желанието му да се върне на работа като шеф на разузнаването беше далеч по-прозаична: изключителната охрана, която щеше да има на този пост, докато Джон Кар бе все още жив и на свобода.

— Знаеш ли, че от теб ще излезе един отличен президент?

— Благодаря, сър, но аз нямам нито качествата, нито амбициите за подобен пост — засмя се Грей. И съм твърде квалифициран за него , добави мислено той.

Онова, към което Грей действително се стремеше, беше реалната власт. От време на време президентът можеше да обявява война, но то ставаше рядко, по изключение. Във всичко останало той беше просто една представителна фигура.

Не след дълго Грей напусна Белия дом и се качи в хеликоптера си. Издигнал се във въздуха, той озадачено се запита къде е очакваното чувство за триумф. Беше получил каквото искаше, но се чувстваше тревожен и депресиран като никога в живота си.

Стоун не присъства на погребението на Милтън, въпреки че повечето му приятели бяха там, съсипани от мъка.

Кейлъб беше толкова потресен, че се наложи Алекс и Анабел да го придържат от двете страни. Хари Фин също го нямаше, тъй като продължаваше да се укрива заедно със семейството си.

Алекс проведе разговор с прекия си началник, който го увери, че проблемите му са минало.

— Всъщност изобщо не разбрах какво, по дяволите, става — призна шефът му, замълча за миг и добави: — А и не искам да зная.

Една седмица по-късно се събраха в дома на Кейлъб, за да почетат паметта на мъртвия си приятел. Този път се появи и Фин, придружаван от майка си.