Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

В продължение на цяла минута се чуваше само тежкото дишане на Рубън.

Анабел го гледаше втренчено, завладяна от противоречиви чувства, докато най-сетне едно от тях надделя.

— Аз съм идиотка, Рубън. Съжалявам, много съжалявам.

— Ами… добре. Няма нищо.

Рубън седеше с наведен поглед и лицето му пламтеше, а масивният му юмрук нервно потупваше седалката.

Кейлъб усети, че Анабел се кани да каже нещо, и побърза да я изпревари.

— Май е по-добре да продължим напред.

Рубън извърна към него зачервените си очи и мрачно се усмихна.

— Няма да ни е за пръв път. Дано не е и за последен.

Анабел се пресегна и ги хвана за ръцете.

— Току-що разбрах нещо — каза тя.

— Какво? — попита Кейлъб.

— Че трябва да си затворя голямата уста. Държах се така, сякаш съм лидер на екипа, но всъщност дори не съм пълноправен член на клуб „Кемъл“. Още не съм го заслужила.

— Но си на път — леко се усмихна Рубън.

Тя стисна ръцете им и отвърна на усмивката му.

— Окей, кой беше следващият град от списъка? — попита гигантът.

— Дивайн — отвърна Кейлъб след кратка справка с листчето в ръцете си.

Стоун приклекна с пистолет в ръка. Не му харесваше да върши всичко това сам, но след като се оказа, че Тайри е замесен по някакъв начин в тази история, нямаше избор. Пикапите вече се нареждаха на опашка. Метадоновата бригада беше тук. Ръждясали коли и още по-ръждясали миньори, търсещи еликсира на радостта. Само че нямаше да го получат. От хамбара в дъното на имота на Аби Райкър се появиха мъже с кашони в ръце. Те бяха подредени в пикапите и покрити с платнище, след което шофьорите потеглиха.

Стоун се прокле, че чак сега проумява истината. Още при появата си тук забеляза кавалкадата от пикапи, насочила се към метадоновата клиника, но не обърна достатъчно внимание на обяснението на Дани, според което хората ставали толкова рано, за да не закъснеят за сутрешната смяна в мините, която започвала в седем. Но пътуването в едната посока не отнемаше повече от час — самият той беше имал възможност да се увери. А хората се събираха пред клиниката още преди пет часа сутринта.

В съда беше видял описа на доставените юридически документи. В него пишеше осемдесет кашона, но той преброи шейсет. Десет реда по шест. Това не му направи впечатление, преди да си даде сметка за ненужно дългото време, което миньорите използваха за посещение на метадоновата клиника.

Часове в излишък плюс липсващи кашони и още нещо.

Погледна тревата пред хамбара. Беше видял колко е утъпкана още когато работеше там, но тогава не обърна внимание. Зеленият килим беше изтънял и черен от колелата на миньорските пикапи, които идваха да бъдат натоварени. Точно като онзи коларски път до мината със змиите, където за малко не загина. Черна пепел, черна трева. Би трябвало да се досети веднага.

Оставаше най-важният въпрос: какво има в кашоните?

Попълнил празните квадратчета, Стоун вече знаеше отговора. Но дали щеше да има шанс да се увери с очите си?

Пред хамбара остана само един пикап. Кашоните вече бяха подредени в каросерията. Преди да ги покрие с платнището, шофьорът бръкна в един от тях и извади малка черна торбичка. Миг по-късно го повика един от товарачите и двамата изчезнаха в хамбара.

Стоун пъхна пистолета в колана си и предпазливо напусна укритието на дърветата. Изтича към пикапа, приведен ниско към земята, без да изпуска хамбара от погледа си. Отметна платнището и придърпа един от кашоните. За късмет не беше запечатан. Повдигна капака и надникна.

Оказа се прав. Прозрачни торбички, натъпкани с хапчета. Най-вероятно от групата на оксикодона. Ако бе вярна информацията, че на улицата едно такова хапче върви по двеста долара, само в кашона пред него имаше стока за милиони.

А черната торбичка, която прибра онзи шофьор, вероятно бе възнаграждението му за превоза на стоката до следващата база на канала. Крайната цел със сигурност бе някой голям град по Източното крайбрежие. Организаторите на този канал се радваха на едно огромно предимство: служителите им бяха наркомани, готови на всичко за всекидневната доза дрога, която нямаше как да получат по друг начин. Жесток и безсърдечен подход, но типичен за всички наркопласьори.

Шестото чувство му помогна да усети внезапната поява на човек зад гърба си. Но закъсня със стотна от секундата.

Дулото опря в тила му.

— Мръднеш ли, загиваш! — каза мъжки глас.

Опипа вещо дрехите му, измъкна пистолета, хвърли го в калта и го ритна под пикапа.