Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Кои са те?

— Не си спомням. Докторите твърдят, че съм получил сътресение на мозъка. — Лицето му се проясни. — И в гимназията получих няколко такива, нали, Уили?

— Да, по дяволите. Защото задържаше топката прекалено дълго.

— Нямах друг избор, защото ти трябваше време да размърдаш жалкия си задник. Ако тичаше малко по-бързо, горката ми глава със сигурност нямаше да пострада.

Приятелят му се ухили.

— Тръгваме за Калифорния веднага щом излезем от болницата — обяви Дани. — Нали така, Уили?

— Точно така. Снощи уточнихме всички подробности.

— Сигурен ли си, че тези приказки не се дължат на болкоуспокоителните? — попита Аби, обръщайки се към сина си.

— Сигурен съм. Дивайн е тесен и за двама ни, нали Уили?

— Много правилно — съгласи се Уили.

— Той ще се измъкне от мината. Като стана кинозвезда, ще го взема за мениджър.

— Какво разбирате вие двамата от тия неща? — възкликна невярващо Аби.

— Актьорите не са нищо повече от платени лъжци — отсече Дани. — Запомнят няколко реплики и ги декламират. Ти нали ме познаваш, мамо? Мога да ръся глупости до безкрай.

— Тук Дани е прав, мисис Райкър — засмя се Уили.

— Калифорния е далече — прошепна Аби.

— Нима искаш да остана тук? — попита Дани.

— Не, не. Искам да бъдеш щастлив и да бъдеш в безопасност. Ако Калифорния ще ти осигури това, така да бъде. А пък аз ще ти идвам на гости.

— Как на гости! Когато стана прочут, ще ти купя имение в съседство с Брад Пит. Е, от време на време ще ме каниш, че да мога да зяпам Анджи през оградата.

— Добре, Дани, добре — кимна тя, но изглеждаше разтревожена.

Момчето забеляза това и хвана ръката й.

— Всичко ще бъде наред, мамо, обещавам.

— Да, да, разбира се.

— Не си спомняш нищо за снощи, така ли? — настоятелно попита Стоун.

— Не. Но ако си спомня, ти ще бъдеш първият, който ще разбере.

Стоун понечи да каже нещо, но в стаята влезе една медицинска сестра.

— Уили, приготви се за изписване — обяви тя. — Докторът смята, че можеш да си вървиш. Имаш ли с какво да се прибереш?

— Аз съм с твоя пикап — рече Стоун. — Ще те закарам.

— Добре, но ще се обадя и на дядо. Той сигурно ще иска да дойде.

— Хей, да не забравиш! — подвикна Дани. — Калифорния ни чака!

— С теб съм, човече!

Договорът беше скрепен с шумно плясване на длани.

Стоун се извърна към Аби.

— Още колко ще останеш тук?

— Час-два със сигурност. Защо не дойдеш на вечеря?

— Хей, какво става между вас двамата? — подхвърли Дани.

— Не само бъдещите кинозвезди имат мечти — каза Аби и леко поруменя.

По обратния път към града Стоун зададе въпроса, който не му даваше мира.

— Спомена, че Деби ти се е обадила вечерта преди смъртта си. Откъде ти се обади?

— От пекарната — отвърна Уили. — Правеше там стенопис, но след работно време. Клиентите не обичат да им мирише на бои, когато си купуват кексчета и сладки.

Стоун си спомни за недовършеното пано на стената на пекарната.

— А тя се намира точно срещу офиса на Рори Питърсън, нали?

— Да. Защо питаш?

— Защото и той е бил убит.

— Но в града. И то предишната вечер. Деби си е била вкъщи по това време.

— Не, не. Трупът й е бил открит на сутринта. Отдавна изстинал. Може би е била убита още предишната вечер, когато са убили и Питърсън. Предполагам, че и неговият труп е бил открит на сутринта.

— Но къщата на родителите й се намира на двайсет и пет километра от града.

— Добре, нека помислим малко. Вечерта тя ти се обажда от пекарната в добро настроение. Да допуснем, че Питърсън е бил убит някъде по това време. Паното, което рисува Деби, е в предната част, откъдето добре се вижда улицата и отсрещната сграда.

Уили изправи гръб.

— Намекваш, че може да е видяла убиеца на Питърсън?

— Най-малкото е забелязала, че в офиса влиза някой. Може би е отишла да провери какво става или пък убийците са я видели и са я отвлекли, защото е потенциален свидетел. След това са я закарали в дома на родителите й, където са я застреляли с бащината й пушка. Постарали са се да изглежда като самоубийство и на никого не му хрумва да направи връзка между двата случая.

— Това звучи правдоподобно, мамка му — рече бавно Уили. — Трябва да кажем на Тайри.

— Точно това мисля да направя.

Пикапът на Боб Кумс вече беше спрял пред караваната. Уили слезе в момента, в който вратата се отвори и на прага се появи усмихнатият старец. Момчето изтича към него и го прегърна, а Стоун, който вървеше след него, се върна да вземе раницата му.