Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Рубън ритна стартера и моторът забоботи. Той погледна картата, махна за сбогом и потегли на изток.

Анабел се насочи към шофьорското място, но Кейлъб я спря.

— Аз ще карам — обяви той, скочи в кабината и завъртя ключа.

— Защо?

— Не си добра на завоите. Караш бързо и рязко и ми прилошава от лашкането.

— Тъй ли? А какво ще правим, когато се наложи да караме наистина бързо?

— Качвай се.

— Какво?!

Моторът изрева и Анабел беше принудена да изтича към пасажерската врата. Микробусът се стрелна напред в момента, в който скочи вътре. Преди да успее да седне, инерцията я прекатури на задната седалка.

— Какво правиш, по дяволите? — изкрещя тя, докато се надигаше.

— Дойде време да се убедиш, че от мен по-добър шофьор няма!

Анабел успя някак си да се прехвърли на предната седалка и побърза да си сложи колана. Кейлъб влезе в завоя с близо сто километра в час и без да намалява, се насочи към следващия. Въпреки стреса Анабел нямаше как да не отбележи професионалното му поведение зад кормилото. Макар и непригоден за такива пътища, масивният микробус се държеше изключително стабилно.

— Как го правиш, Кейлъб? — учуди се на глас тя.

— Просто умея да шофирам. Трябваше да ме видиш какво правя със скромната си „Нова“ по пътя към къщата на един приятел, който се казва Тайлър Райнке. Направя летях!

— Виждам, че умееш да шофираш. Но как го правиш?

— Защо си мислиш, че цял живот съм карал скапаната „Нова“? — въздъхна той.

— Не знам. Смятах, че си стиснат или че просто нямаш вкус. А може би и двете.

— Е, може и да съм стиснат, но имам вкус. Всичко беше заради баща ми.

— Какво говориш?

— Татко беше професионален пилот.

— Стига бе!

— След като се отказа от пистата, отиде да работи в екипа на Ричард Пети от НАСКАР.

— Крал Ричард?

— Съшият — кимна Кейлъб. — Аз му бях протеже.

— Какво?!

— Нали ме чу?

— Бил си протеже на Ричард Пети?! Я стига си ме занасял!

— Шестгодишен започнах да карам картинг, Анабел. После се прехвърлих на състезателни коли за непълнолетни и на драгстери. Всяка година бях сред първите трима, а веднъж дори ме обявиха за Млад състезател на годината. Завърших на първо място подготвителната школа на НАСКАР и получих предложение да стана втори пилот на Били Нелсън от отбора на „Шеви“ в Шарлот. Бяха печелили купата „Уинстън“ три години поред. Ментор трябваше да ми стане Боби Адисън — техният най-добър пилот, печелил четири пъти „Дайтона–500“. Но в един момент всичко отиде по дяволите.

— Какво се случи?

— По време на тренировка на пистата в Дарлингтън излетях от завоя с триста километра в час. Изгубих контрол и се блъснах в стената. Дясната предна гума гръмна, а скъсаната полуоска хвръкна към тревната площ и се стовари върху екипа, който чакаше там.

— О, боже!

— Моят екип — тихо добави Кейлъб. — Моят личен екип.

— Включително баща ти? — ахна Анабел.

Кейлъб се обърна да я погледне. Очите му бяха насълзени.

— Той прекара четири месеца в болницата и успя да прескочи трапа. Но след този инцидент аз се отказах. Не бях в състояние нито да сменям скоростите, нито да натискам газта. Дълго време дори не се качвах в кола. Бях принуден да променя живота си и в крайна сметка смених високите скорости с библиотеката. Исках да бъда максимално далеч от предишния си живот. Но моята „Нова“ си я запазих. Тя беше една от първите ми състезателни коли. Боядисах я с онзи гаден сив цвят, за да скрия номера и ивиците. Бях номер двайсет и две, викаха ми „Двете двойки“. На външен вид не беше нищо особено, но под капака се криеше истински звяр. Двойни карбуратори, горен разпределителен вал, четиристотин коня, които никога не са ми изневерили.

Ползвах я само когато имах нужда от нея. Едно време имах навик да я изкарвам късно през нощта в околностите на Сентървил, който все още беше затънтено аграрно градче. На правите отсечки я натисках до двеста и четирийсет и ми ставаше хубаво.

Страхотно чувство!

— Много съжалявам, Кейлъб — промълви Анабел и го докосна по рамото.

Няколко секунди изтекоха в мълчание.

— Хвана се, а? — внезапно рече Кейлъб.

Тя учудено го погледна.

— Аз протеже на Ричард Пети? — хилеше се той. — Абсурд!

— Будалкаш ме, а? — блъсна го в рамото тя, но на лицето й беше изписано възхищение.

— Винаги съм имал талант за разни истории. В книгите, сред които прекарвам съзнателния си живот, е пълно с такива. Няма как да не научиш нещо…

— Но това не обяснява превъзходното ти поведение зад волана.