Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Не си спомням подобно нещо.

— Точно така. Когато ти заповядах да ме информираш редовно, нямах предвид големите интервали, които явно предпочиташ.

Нокс стъпи на газта и побърза да напусне градчето. Не искаше Тазбърг да бъде пометен от гнева на Хейс, който всеки момент щеше да изригне като лава.

— Вие сте зает човек, сър — промърмори той. — Бих си позволил да отнемам от времето ви само ако открия нещо важно. — После, изпреварвайки неизбежното избухване, побърза да добави: — Всъщност тъкмо мислех да ви се обадя. Стесних кръга на издирването до четири населени места. Току-що приключих с първото и пътувам към следващото.

— Искам тяхното местоположение.

Нокс очакваше това.

— При цялото ми уважение, сър, мога ли да попитам защо?

— Как така защо ? — избухна Хейс. — Искам информация за разследването, което лично съм ти възложил! Да не си се надрусал, Нокс?

— Мога да ви уверя, че съм много далеч от подобно състояние. Но ако възнамерявате да изпратите армия от агенти в района, това ще бъде голяма грешка. Хората по тези места гледат на нас с недоверие. Подозирам обаче, че Кар е успял да се сближи с някои от тях и те го укриват.

— Защо биха го направили?

— Защото са убедени, че голямото лошо правителство преследва един ветеран от Виетнамската война. Един Господ знае каква е версията, която им е предложил. Мога да ви уверя, сър, че във всеки втори пикап, с който съм се разминал, се виждат едрокалибрени ловни пушки, а на верандите се веят знамена на Конфедерацията. Навсякъде се срещат самозалепващи се надписи: „Благодарим за посещението, а сега се махайте!“ А на един от вагоните на влака дори беше надраскано: „ФБР смърди!“ Боята беше олющена, със сигурност стоеше там от години, но никой не си беше направил труда да я изстърже.

— Къде се намираш, Нокс? Кажи ми веднага!

Е, добре. Време е за план Б. Натисна педала, свали страничното стъкло и изложи телефона на вятъра. После си подаде главата и започна:

— Сър… километра… границата… в… бърг.

— Губиш ми се, Нокс! — прогърмя Хейс.

Нокс се престори, че нищо не чува. Нямаше връщане назад. Може би щеше да помоли дъщеря си да го представлява по време на процеса за престъпно неподчинение. Макар че Хейс едва ли щеше да си губи времето с процес. Далеч по-лесно бе Нокс просто да изчезне.

— Следваща… рапорт… разследване… запад… следа.

Ситуацията беше толкова абсурдна, че го напуши смях.

— По дяволите, Нокс!

След като изключи телефона, той вдигна стъклото и приглади разрошената си коса. С малко късмет биха могли да открият Хейс рухнал върху бюрото след фатален инфаркт, умишлено предизвикан от Джо Нокс.

Джипът потегли към следващото градче от списъка.

Крачейки по коридора на болницата, Стоун чу смях. Откри причината веднага след като влезе в стаята на Уили. На съседното легло беше Дани, а Аби седеше между тях.

Всички се извърнаха към вратата.

Главата на Дани беше бинтована. Едното му око беше отекло, а по лицето му имаше драскотини. Той се надигна от възглавницата бавно и сковано, но на лицето му се появи познатата предизвикателна усмивка.

— Я кой дошъл! — провикна се той. — Доблестният Дъдли. Спасителят на човечеството или поне на двама скапаняци от затънтените планини!

— Откакто ги събраха в една стая, бързо се подобряват — поясни с усмивка Аби.

— Виждам — кимна Стоун и придърпа един стол. — Как се чувстваш, Дани?

— По-добре отвсякога. Явно някой трябваше да ме фрасне по главата, за да ми се намести мозъкът.

— Жалко, че това не се случи преди време, когато още играехме футбол — ухили се Уили. — Помниш ли онова ужасно отиграване в полуфинала на щатското първенство? Аз бях напълно свободен, но ти подаде топката право в ръцете на последния в защитата. За малко да загубим мача.

— Да, бе, как ли пък не. Вярно, че при този пас зяпах мажоретките на противника. Една от тях се беше надупила срещу мен, може би за да ме разсее.

— Някои неща никога няма да се променят — поклати глава Аби. — Момчетата никога не порастват, само стават по-високи, окосмяват се и хората започват да ги наричат мъже. Но всъщност си остават хлапета.

— Тайри ми каза, че е идвал да те види — обърна се Стоун към Дани.

Изражението на Дани се промени и той извърна поглед към прозореца, но дума не каза, което не беше характерно за него.

— Тези хора едва не те убиха, Дани — тихо, но настойчиво рече Стоун. — Мен също.

— Съжалявам, Бен. Това не е твоя битка.