Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Хърки се наведе към него и го побутна с лакът.

— Проблем ли има? — изгледа го Нокс.

— Няма проблем — отвърна Хърки, но заплашителното му изражение показваше обратното.

Сервитьорката се отдалечи да се обади по телефона.

— Имаш ли деца? — каза Хърки.

— Да, две — отвърна слисано Нокс.

— А защо не се грижиш за тях? — попита сопнато Хърки и лапна лъжица царевична каша.

— Какви ги дрънкаш, по дяволите? Децата ми са големи и не живеят при мен. По-скоро те трябва да се грижат за баща си.

— Мръсник! — каза с пълна уста Хърки.

— Какво?!

— Всеки, който си зарязва семейството, е мръсник! — повтори той.

— Млъквай, Хърки! — извика сервитьорката, приближавайки се към тях.

— Оставил е жена си и децата си да гладуват, Дорис!

— Да гладуват ли? Жена ми е мъртва! Кой, по дяволите…

Хърки отново го побутна с лакът.

— Я да излезем навън! — каза той. — Мисля, че имаш нужда от един малък урок!

— Не те съветвам да го правиш.

— На ти един съвет от мен!

Юмрукът на Хърки се стрелна напред, но Нокс ловко парира удара, изви ръката му зад гърба и навря лицето му в чинията с царевична каша и яйца на очи.

— Хей! — изкрещя сервитьорката, забелязала как няколко посетители се надигат от местата си, за да помогнат на Хърки.

Нокс извади служебната си карта и пистолета.

— Всички да седнат по местата си, освен ако някой не иска да се озове на топло във федерален затвор! Там е хубаво, но е далече!

Мъжете се вцепениха. Настана тишина, нарушавана единствено от пръхтенето на Хърки, в чиито ноздри бяха влезли жълтъци и царевична каша.

Нокс погледна сервитьорката.

— Кой, по дяволите, ти каза, че…

Жената допусна грешката да погледне към вратата. В следващия миг Нокс се втурна навън.

Анабел надничаше от прозорчето на микробуса, чиято предница се показваше иззад ъгъла. Все още държеше телефона, по който току-що разговаря със сервитьорката.

— Разбрал е някак, мамка му! — изсъска тя. — Дай бавно назад!

Кейлъб се подчини. Колата изчезна от полезрението на Нокс, направи маневра на близкия паркинг и започна да се отдалечава.

— Размина ни се на косъм. Добре, че успях да му лепна предавателя, докато беше в ресторанта. — Погледна малкия уред в скута си и добави: — Вече потегли! Карай след него, но по-бавно!

Нокс усещаше, че някой го следи, но не беше сигурен кой. Хейс би използвал по-директен подход. Може би някой от приятелите на Кар? Мацката с острия език? Агентът на Сикрет Сървис? Но как бе възможно да са стигнали чак дотук? Караше към автогарата и постоянно поглеждаше в огледалото. Тя щеше да бъде затворена още един ден, но той нямаше намерение да чака. Мразеше усещането, че някой се промъква зад гърба му. Беше твърдо решен да обърне наопаки целия град, но да се добере до някаква информация.

Наложи се да блъска дълго по заключената врата на автогарата, преди зад нея да се появи сънлив мъж на средна възраст. Нокс залепи служебната си карта на стъклото. Пазачът пребледня и бързо отключи.

— С какво мога да ви помогна? — попита с треперещ глас той.

— Моли се на Бог наистина да можеш!

Двайсет минути по-късно вече имаше отговор на въпроса си и хукна към джипа.

Човекът беше разпознал Кар. Пътувал в компанията на някакъв младеж. Взели автобус, който отивал на югозапад. Пазачът набра домашния номер на шофьора и успя да се свърже с него. Той си спомни къде е оставил мъжа и младежа — мястото можело да бъде наречено спирка на края на света. Но и това беше някаква следа.

Нокс стъпи на газта.

Започна да осъзнава, че може би единственият начин да оцелее е да открие Джон Кар.

Джипът се носеше по пътя и Нокс се опитваше да разбере как са успели да го проследят чак дотук. Сякаш знаеха къде точно…

Едва успя да вземе завоя. Свърна встрани, измина стотина метра по черен път и спря. Откачи предпазния колан и започна старателен оглед на кабината. Не откри нищо и излезе навън. Външният оглед се оказа доста по-продуктивен. Миниатюрният магнитен предавател беше залепен зад едно от задните колела, от вътрешната страна на калника. На лицето му бавно изплува усмивка. Започваше да става интересно.

Шофираше Анабел, а Кейлъб не отделяше поглед от малкото екранче. В краката му се въргаляше кутията с остатъците от храната.

— Хамбургери, пържени картофи и бекон — мрачно изпъшка той. — Сигурно съм качил пет кила. Чувствам как артериите ми се стесняват!

— Но за сметка на това вършиш добро дело — отвърна Анабел, без да отделя очи от пътя. — Как се справяме?