Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— И моят ми извъртя същия номер. Осем години го гоних, но все пак успях да си прибера парите.

— Дано имам този късмет — въздъхна Анабел. — Къде мога да отседна тук?

— Гледай да не е в мотела на Скип, който е по-надолу по улицата — отвърна с усмивка сервитьорката.

— Защо?

— Защото твоят човек е там, скъпа. Той също попита къде може да се настани и аз му препоръчах мотела. Опитай при Луси в другия край на града. Тя дава една-две наистина добри стаи под наем.

— Благодаря — кимна Анабел. — При Скип значи?

— Точно така. — Жената се обърна към прозорчето зад гърба си и миг по-късно на бара пред Анабел се появи голяма чиния. — Как мислиш да хванеш мръсника, скъпа?

— Водя си един човек. Той също работи във ФБР, специалист е по издирване на колегите си, които въртят подобни номера.

— И за това ли си имат специализиран отдел, да ги вземат мътните? — изръмжа мъжът до нея. — Нищо чудно, че данъците ни хвръкнаха до небето!

— Замълчи, Хърки — скара му се сервитьорката. — Не виждаш ли, че жената е разстроена?

— Извинете ме, госпожо — промърмори Хърки и набучи цял кренвирш на вилицата си.

— Значи наистина си решила да заковеш гадния хитрец, а? — полюбопитства келнерката.

— Нещо такова. Моля те да ми звъннеш, ако го видиш. Аз отивам да проверя дали е при Скип. Много ти благодаря за информацията.

Анабел дояде порцията си и поръча храна за Кейлъб. После напусна заведението и се огледа. Никак не й се щеше да се натъкне на Нокс. Върна се при микробуса и докладва ситуацията.

— Най-вероятно е отседнал в мотела. Мисля да му устроим засада и да тръгнем по дирите му. Ако го няма, ще разчитаме на моите нови приятели.

Кейлъб отвори пластмасовата кутия.

— Тук има само пържено! — ужаси се той.

— Съжалявам, но заведението не предлага друго.

— Дори кисело мляко или някакви плодове? Знаеш ли колко ми е висок лошият холестерол? А и триглицеридите ми са с ненормални стойности. Всеки момент мога да падна и да умра, Анабел! Истина ти казвам!

— Това е закусвалня, Кейлъб. Клиентите й са яки мъже, способни да излапат цял говежди бут. Никой не мисли за плодове. Освен това нека те попитам къде изчезна промененият ми приятел Кейлъб? Онзи с два пищова в ръцете, на когото не му пука от нищо?

Библиотекарят я погледна мрачно.

— Какво пък толкова, по дяволите! — И бездруго вероятно ще ни видят сметката! — Направи гримаса и решително захапа дебело парче бекон, полято със сладък сос.

В приемната на съда нямаше никого. Стоун изчака известно време, оглеждайки купчините кашони, струпани до стената. В един момент се приближи и вдигна капака на най-горния от тях. Беше пълен с документи. Вероятно поредната пратка за пререгистрация на минните компании, за която беше споменал съдията Мозли. Вдигна листа, който лежеше най-отгоре и приличаше на опис. Осемдесет големи кашона. Стоун огледа кулите от кашони и неволно се запита как е възможно човек да обработи толкова документи, без да се побърка.

Дочу забързани крачки. Остави описа на мястото му и побърза да заеме позиция пред голямото бюро в средата на помещението. През вътрешната врата влезе Шърли Кумс, забила поглед в документите, които носеше. Миг по-късно вдигна глава, видя посетителя и се сепна.

— Тук ли работите? — попита Стоун.

Тя кимна и притисна длан към гърдите си.

— Изплашихте ме.

— Деловодителка ли сте? — огледа се Стоун.

— Не, съдебен секретар . Вече от доста години. Изненадан ли сте, че заемам такава длъжност? — В очите й се появи студенина. — Просто ви приличам на деловодителка и нищо повече, така ли?

— Ходих при Уили. Скоро ще се оправи.

Шърли се направи на заета с документите върху бюрото.

— И аз мисля да отскоча до болницата.

Как ли пък не.

— Отпред е паркиран един кадилак с доста многозначителен номер.

— На Министерството на правосъдието ли?

— Именно.

— Това е колата на съдия Мозли.

— Между другото, взехте ли всичко, което търсехте в караваната на Уили? — подхвърли Стоун.

— Моля?

— Мисля, че оставихте там едно шишенце от тиленол — твърдо продължи той. — Аз го прибрах, но после то изчезна.

Взря се в нея и многозначително докосна темето си.

Защо трябва да бъда деликатен, по дяволите?

Шърли го гледаше така, сякаш беше насочил пистолет в гърдите й.

— Нищо не съм оставяла!

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна. Освен това използвам адвил. Отдавна, откакто се разбра колко е опасен тиленолът.