Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Но районът е доста отдалечен. Откъде се снабдяват с всичката тази дрога? Доколкото забелязвам, аптеките в града не са на всеки ъгъл.

— О, доставчици колкото щеш. Фалшиви аптеки в интернет, контрабандни канали през границата с Мексико. Куп миньори харчат всичките си спестявания за тоя боклук. Според една популярна поговорка „амфетамините те държат буден, но доброто настроение идва от окси“.

— Шерифе, аз мисля, че има връзка между станалото с Дани и Уили и смъртта на Деби Рандолф. — Стоун му разказа за предложението за брак и последния разговор между Уили и момичето.

— Не знаех, че ще се женят, но Уили е убеден, че тя не се е самоубила. Непрекъснато ми го повтаря. За съжаление доказателствата сочат обратното.

— Кой извърши аутопсията?

— Доктор Уорнър. Той не е патоанатом, но притежава редовен лиценз за съдебен лекар. Според него нещата са ясни: тя просто е налапала дулото на пушката и е дръпнала спусъка. — Шерифът гледаше встрани, докато казваше това.

— Не искам да ви се бъркам в работата, но жените рядко се самоубиват с пушка — отбеляза Стоун. — При толкова наркотици в района много по-лесно би било да се нагълта с хапчета и да умре тихо и кротко.

— Знам. И това непрекъснато ме човърка.

— Онази вечер видях Дани да плаче на гроба й — започна предпазливо Стоун.

— Така ли? — изненада се Тайри. — Ти къде беше?

— Минах по пътя. Чух ридания и отидох да видя какво става. Ти се появи миг преди да стигна при него.

Тайри явно се почувства неловко.

— Шантава работа — каза той. — Нямах представа какво търси там. Но Дани си е Дани…

— В смисъл?

— Непредвидим.

— Аби го е накарала да напусне града.

Шерифът се облегна назад и го изгледа смръщено.

— Не си е направила труда да ме уведоми. — Личеше си, че е засегнат. — Тя ли ти каза?

— Мисля, че се е страхувала за него. А съдейки по това, което го сполетя след завръщането му, май е била права. Но не е посмяла да ти каже.

— Защо?

— Ти представляваш закона, а по всичко личи, че Дани се е забъркал в нещо незаконно.

Гневът на Тайри се стопи.

— Това мога да го разбера — кимна той. — Между другото, вече разпратих описанието ти на нападателите до шерифските служби и полицейските участъци в областта. Но лично на мен не ми напомнят за никого, въпреки че познавам всички.

— Е, беше тъмно, а нещата се развиха доста бързо. Не успях да ги разгледам добре. Но има и друго нещо: малко преди нападението заварих Шърли Кумс да рови в караваната на Уили. Явно търсеше нещо.

— Какво например?

Стоун му разказа за шишенцето от тиленол.

— Чух, че Джош Кумс е бил застрелян от приятеля си Рори Питърсън — добави той. — Той пък на свой ред е убит в офиса си. Май съвпаденията стават прекалено много, а?

Тайри мрачно кимна.

— Доста странни неща изникват.

— Но как да ги навържем? Това е въпросът.

— Отивам в болницата при Дани и Уили — изправи се Стоун.

— Предай на Дани, че е крайно време да ми признае истината. Само така ще стигнем до дъното на тази история. Кажи му, че никой няма да посмее да го пипне, след като тя излезе наяве.

— Ще му кажа.

На излизане Стоун забеляза дългоцевна пушка, която лежеше на една масичка. Към нея беше прикрепено картонче.

— Какво е това?

— Оръжието, с което се е самоубила Деби.

— Може ли?

— Разгледай я — кимна шерифът.

Стоун вдигна пушката. Отначало я хвана за приклада, а след това за цевта.

Когато я върна на мястото й, на лицето му беше изписано озадачено изражение.

— Какво? — любопитно попита Тайри.

— Не съм сигурен. По-късно ще ти кажа.

Но на практика беше абсолютно сигурен. Той беше висок близо метър и деветдесет, с доста дълги ръце. Не му беше трудно да изчисли, че опирайки дулото в главата си, ще може да стигне до спусъка. Макар и трудно. Но от снимката, която му показа Уили, беше ясно, че няма начин дребничката Деби да го стигне.

Следователно някой я беше убил.

Излезе навън. Вниманието му беше привлечено от табелата на едноетажната сграда отсреща.

Счетоводна къща „Питърсън“

Прекоси улицата и надникна през един от прозорците. Бюро, рафтове и шкафове за документи, саксия с изсъхнала драцена. Останалата част от помещението беше гола. Нямаше компютри, принтери или факсове. Усети погледите на минувачите, забити в гърба му. Обърна се и тръгна обратно с любезна усмивка, преструвайки се, че зяпа витрините. Мина покрай пекарната и реши да влезе. Пред щанда стоеше Боб Кумс.

— Хей, Боб, как е Уили?