Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— В Югозападна Вирджиния.

— Това ми звучи твърде общо.

— Честно казано, и аз не знам къде съм. Освен това ви чувам много лошо, сър, вероятно няма покритие.

— Успя ли да го засечеш? — заговори по-високо Хейс.

— Ако бях, щях да ви се обадя. В момента уточнявам някои неща, за да определя точното му местоположение.

— Защо не използва хеликоптера, за да те отведе до крайната цел?

За да не знаеш къде съм.

— По тези места появата на федерален агент с хеликоптер ще събуди подозрения, сър — каза той. — Ако Кар действително е някъде наблизо, ще побърза да изчезне. Ще събера още няколко сведения и веднага ще ви се обадя.

— Не ми е съвсем ясно как изпълняваш задачата, Нокс.

— По най-добрия начин, на който съм способен, сър. Особено в условията на забрани по отношение на това, което трябва да видя или чуя.

— Чакам да се обадиш в момента, в който откриеш нещо. В момента , чуваш ли?

Нокс погледна към телевизора точно навреме, за да хване една от прочутите реплики на Фонз.

— Седиш и чакаш, задник! — викна той, стараейки се да докара максимално гласа на Артър Фонзарели.

Анабел и Кейлъб влязоха в Юниън Стейшън и се насочиха с уверена стъпка към продавачката на билети, с която беше разговарял Нокс.

— Агенти Хънтър и Келсо — обяви тя и показа фалшивата си карта на ФБР. — Преди известно време идвал ли е човек със снимки, който да иска служебна информация? Представя се като Джо Нокс от Министерството на вътрешната сигурност.

— Да — нервно отвърна жената.

— В такъв случай имаме сериозен проблем — въздъхна шумно Анабел.

— Какъв проблем? Направихме всичко възможно да помогнем на агент Нокс.

— Проблемът е там, че той не се казва Нокс и не работи в Министерството на вътрешната сигурност — отвърна Кейлъб.

— Олеле! — възкликна служителката.

— Олеле я! — мрачно каза Анабел. — Искам да се срещна с всички, които са разговаряли с него. Незабавно!

Няколко минути по-късно двамата бяха въведени в кабинета на началника, където беше повикан и кондукторът, за щастие останал на гарата да попълни някакви документи.

— Но той се представи за федерален агент!

— Естествено. И вероятно ви е предупредил да не казвате на никого, нали?

— Точно така.

— Страхувам се, че е прибягнал до стандартната процедура — все така мрачно рече Анабел.

— Но документите му изглеждаха съвсем истински! — нервно извика гаровият началник.

Кейлъб извади служебната си карта, все още топла след изработката на Анабел, осъществена преди минути в микробуса.

— Аз съм от Министерството на вътрешната сигурност — навря я под носа му той. — Виждате ли обърнатото „е“ в горния десен край, точно над снимката?

Железопътните служители се спогледаха и свиха рамене.

— Не знаех, че трябва да гледам за подобно нещо — оправда се началникът.

— Това е секретната маркировка, която защитава служебните ни документи от фалшифициране — пропя Анабел. — Но същевременно е нож с две остриета. Пази се в тайна от широката публика, но държавните служби са получили съответните инструкции. Вие сте държавна служба, нали?

— Уж да — отвърна началникът. — Но мога да ви уверя, че никой не ни е предупредил за нищо такова. Много хора в правителството дори се питат защо са нужни железниците, да ги вземат мътните! Изобщо не ги интересува, че магистралите са задръстени и замърсяват атмосферата, нито пък, че всяка цивилизована страна в света усилено строи и развива железопътната си мрежа!

— При следващото заседание на Бюджетната комисия ще кажем една добра дума за влаковете — саркастично подхвърли Кейлъб. — Но в момента трябва да проследим и открием този мошеник, и то бързо!

— Я почакайте! — внезапно се сепна кондукторът. — Не трябва ли да носите якета с надпис на гърба?

— Как да не трябва — каза раздразнено Анабел. — Особено когато чукаме на вратата на някой нещастник, за да го арестуваме! Но в момента става въпрос за шпионин и действаме под прикритие.

Кейлъб й хвърли перфектно изигран предупредителен поглед и леко поклати глава.

— Шпионин ли? — възкликна началникът.

— Ами… да — потвърди тя. — Искам да зная какво точно му казахте.

Железничарите започнаха да пеят, а Кейлъб старателно си водеше записки.

— Не ви обвинявам за случилото се — успокои го Анабел, след като свършиха. — Много се надявам, че благодарение на вашата информация ще успеем да го заловим.

— Пожелайте ни късмет — мрачно добави Кейлъб. — Ще се нуждаем от него, защото този тип има доста голям аванс.