Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Стоун се замисли. Какво да прави, наистина?

— Ще се срещна с Тримбъл и ще ида да видя докъде е стигнал Тайри. — Хвана ръката й и загрижено добави: — Трябва да бъдеш много внимателна, Аби. Знам, че имаш пушка, но дали не ти се намира и някой пистолет?

— Сам имаше два. Горе са, в гардероба.

— Можеш ли да стреляш с тях?

— Задаваш излишен въпрос. Всяко планинско момиче умее да борави с оръжие.

— Приемам отговора за положителен. Спомена, че пистолетите са два. Ще ми дадеш ли единия?

— Не се сещам за друг човек, който да се нуждае от оръжие повече от теб.

Влязоха в къщата и Стоун разгледа пистолетите. После ги зареди и подаде единия на Аби.

— Бих искал да поддържаме постоянен контакт, но нямам мобилен телефон — каза той.

— Вземи този на Дани. Той е в стаята му. — Тя огледа мръсните му дрехи. — Не можеш да отидеш при Чарли в този вид. Вземи един душ и се преоблечи.

Стоун погледна към пикапа — не се беше сетил за сака си. Отиде да го потърси, но той беше изчезнал от каросерията.

— Нямам какво да облека.

— Ела. На ръст си горе-долу като Дани.

Аби го въведе в стаята на сина си и отвори гардероба. Когато Стоун излезе от банята, на леглото имаше голям плик с грижливо сгънати дрехи. Отвън бяха оставени чифт панталони, риза, чорапи и бельо.

Облечен и снабден с телефон и пистолет, Стоун я прегърна.

— Благодаря ти. Ще се видим по-късно в болницата — рече той.

Изчака я да потегли, след което подкара в обратна посока, към редакцията на Тримбъл. След срещата с него възнамеряваше да се отбие при Тайри. Вече нямаше право на грешка. Иначе възможностите бяха: два метра дълбок трап или килия в някой федерален затвор, на чиято стена ще може да задрасква дните.

Пред къщата спря пикап. От него слезе един мъж и изтича нагоре по стълбите. Нокс отвори и пое плика от ръцете му.

Настани се пред компютъра и пъхна в него диска. Художникът и Лерой най-после се бяха срещнали. От монитора го гледаше Джон Кар с рошава брада. По настояване на Нокс художникът беше добавил и няколко дигитални скици на лицето му без брада и очила. Нокс ги сравни със старите снимки от военния архив, а след това подреди на бюрото и няколко по-късни, взети от досието в ЦРУ.

Вече нямаше съмнение. Човекът в гората край имението на Грей беше Кар. Направи няколко цветни копия на скиците и хукна навън.

Гумите изсвистяха по алеята и роувърът изхвърча на улицата.

Кейлъб запали микробуса, паркиран в дъното на улицата, и пое след него.

— Хрътката май е надушила лисицата — отбеляза Анабел, отмествайки бинокъла от лицето си.

Нокс влезе в сградата на летище „Нешънъл“, а тя предпазливо го последва. Един час по-късно той се върна на паркинга и подкара роувъра.

Анабел скочи в микробуса.

— Тук не му се отвори парашутът — обяви тя. — Нека видим накъде ще тръгне сега.

Следващата спирка на Нокс се оказа Юниън Стейшън. При нормални обстоятелства трябваше вече да е наводнил района с компютърното изображение на променения Джон Кар, вкарвайки го в базата данни както на транспортната полиция, така и на всички останали правоохранителни органи. Но обстоятелствата не бяха нормални. Ако във ФБР разпознаеха мъжа с рошавата брада, който беше успял да им се изплъзне, със сигурност щяха да се запитат защо ЦРУ се интересува от него. А това автоматично променяше нещата, независимо от уверенията на Хейс, че ще държи полицейските хрътки на къса каишка.

В гарата се натъкна на нещо, което можеше да се окаже джакпотът. Една от продавачките на билети си спомни за мъж с подобна брада, на когото беше продала билет втора класа. За съжаление не успя да се сети за името, изписано на документите му за самоличност.

— А спомняте ли си за кой влак беше билетът? — попита Нокс.

— О, да. Малко пътници плащат в брой. Беше „Кресънт“. Той отива до Ню Орлиънс.

— Как мога да се свържа с някой от персонала на този влак? Да речем, с кондуктора?

Жената вдигна слушалката. След малко Нокс отправи молбата си към някакъв гаров началник. Човекът проведе няколко телефонни разговора и обяви, че Нокс има късмет. Един от кондукторите на този влак току-що се беше прибрал от смяна. Час по-късно той се появи на гарата, повикан спешно по телефона. Но не разпозна брадатия мъж от скицата. Нокс сложи пред него другия вариант — без очила и брада.

— О, да — кимна кондукторът. — Този участва в сбиването.

— Сбиване?

— Беше натръшкал на пода на вагона трима, които бяха много по-млади от него.