Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Залюля се напред-назад, постигна нужната инерция и скочи напред с протегнати ръце. Все едно, че изпълняваше упражнение на успоредка в тренировъчния лагер. Пръстите му се вкопчиха в следващата метална клетка. Краката му останаха притиснати към тялото, инерцията се запази. Нямаше никаква представа дали гърмящите змии могат да атакуват обекти във въздуха, но не искаше сега да научава.

След като преодоля четири подпорни греди, като без малко да изпусне една от тях, той спря и се ослуша, увиснал с прибрани крака над непрогледния мрак. Тракането беше престанало, но той не посмя да скочи на земята, продължавайки да се люлее. После внимателно освободи едната си ръка и я протегна напред. Пръстите му докоснаха каменната стена.

По дяволите!

Дали не беше тръгнал в погрешна посока? Дали змиите не бяха пропълзели покрай него към дъното на галерията, докато е бил в безсъзнание? А може би онези, които го бяха захвърлили тук, бяха проявили достатъчно съобразителност да оставят змиите в посока, обратна на изхода? Не, не. Дали пък не сънуваше кошмар, от който щеше да го освободи събуждането?

Пръстите му отмаляха и той предпазливо скочи на пода. Разпери ръце, опитвайки се да определи ширината на галерията. Докосна с длан сляпата стена отпред, но другата му длан не напипа нищо. След миг на озадачение истината проблесна в съзнанието му.

Идиот!

Това беше само един завой. Пое напред, следвайки извивката на стената. Напрягаше слух, но всичко тънеше в тишина. Десет минути по-късно се блъсна в дървена преграда.

Входът на мината беше закован с дъски, под които се процеждаше бледа светлина. Спря да обмисли възможностите си. Беше сравнително лесно, тъй като нямаше никакви. Оттегли се няколко крачки назад, засили се и полетя към преградата. Резултатът беше плачевен: озова се на задните си части със силни болки в рамото. Понечи да се надигне, после изведнъж застина. Пръстите му се ожулиха в някакво дълго и тънко желязо. Разбра какво е в мига, в който ръката му се уви около него. Стоманена щанга с плосък край, наподобяващ върха на гигантска отвертка.

Пъхна я в процепа между дъските и страничната греда и натисна здраво. Пироните едва забележимо поддадоха. Премести плоския край на щангата малко по-нагоре и опита отново, този път наблягайки с цялата тежест на тялото си. Краката му започнаха да буксуват във въглищния прах. Резултатът дойде двайсет минути по-късно с цената на много пот — горният десен ъгъл на дървената преграда най-сетне поддаде и в мината проникна лъч светлина. Окуражен от постигнатото, Стоун поднови усилията си, включвайки и контузеното си рамо. След още двайсет минути крайната дъска най-сетне се откърти. Той се промуши през процепа и падна по гръб в прахта.

Изпусна дълбока въздишка на облекчение и примигна няколко пъти, за да нагоди очите си към ярката светлина. Мястото беше абсолютно непознато. Черен път, който наистина беше черен, водеше към входа на мината. Този цвят се дължеше на микроскопичните парченца въглища, набивани в глината години наред от колелата на тежки камиони. И в крайна сметка червеникавата глина беше почерняла. Както собствените му дрехи в момента, покрити с плътен слой прах. Изтърси ги, доколкото можа, и пое по пътя. Беше нащрек, тъй като не се знаеше дали онези, които го бяха довлекли тук, не чакаха да видят дали ще успее да се измъкне от смъртоносния капан.

След километър и половина гористата местност свърши и той излезе на алея, покрита със ситен чакъл. Ръката му внезапно потъна в джоба на якето. Празното шишенце от тиленол липсваше. Страхотно! Първо му разбиха главата, а сега се оказа, че са му откраднали единственото веществено доказателство, което беше открил, докато обикаляше все по-опасното градче Дивайн.

Добра се до ресторантчето в каросерията на един раздрънкан пикап, който го взе на автостоп. Влезе през задния вход, но Аби я нямаше. Потърси я на домашния телефон, но никой не вдигна. Изскочи навън и хукна към караваната на Уили. Пикапът му все още беше паркиран отпред. Скочи зад кормилото и потегли с пълна газ към Ферма в лятна нощ. Аби тъкмо излизаше от къщата и се насочваше към колата си.

— Какво е станало с теб, за бога? — втренчи се в него тя.

Изслуша краткия му разказ със зяпнала уста.

— Господи, Бен! — простена. — Какво става тук?

— Ти говори ли с Дани?

— Преди известно време. Тъкмо се канех да отида при него.

— Търсих те от ресторанта.

— Стори ми се, че телефонът звъни, но си сушах косата. Какво мислиш да правиш?