Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Наистина ли?

Кондукторът разказа с подробности инцидента и как Стоун и другите са слезли на следващата гара.

— Отказа да покаже документ за самоличност и предложи да слезе още на първата гара. Това ми се стори доста подозрително.

— А успяхте ли да научите имената на другите участници в побоя?

— Не. Те също решиха да слязат на първата гара. Това ме устройваше, тъй като ми спести писането на рапорти. Проклети гамени!

— Опишете ми ги.

Нокс старателно си записа показанията на кондуктора и се извърна към началника.

— Можете ли да ми извадите разпечатка с имената на пътниците в този влак?

— Да, но няма как да разберем кое име на кое описано лице отговаря.

— Въпреки това бих искал списъка на пътниците. Може пък да изскочи нещо.

Началникът седна пред компютъра и след малко подаде разпечатката на Нокс.

— Работата май е дебела, а? — любопитно подхвърли кондукторът.

— Толкова дебела, че едва ли ще чуете нещо повече за нея — увери го Нокс. — А на вас двамата горещо ви препоръчвам да забравите, че изобщо съм бил тук.

Напусна гарата, следван неотлъчно от Анабел. Минути по-късно роувърът с рев излетя от паркинга. Кейлъб натисна педала подире му, но Анабел му каза да не бърза.

— Ще го изпуснем! — разтревожено я погледна той.

— Няма — отвърна тя и извади някаква кутийка от чантичката си. — Докато си приказвахме с Нокс в Джорджтаун, успях да поставя един малък предавател под седалката му. Обхватът му е около трийсет километра.

— Защо ми го казваш чак сега?

— Извинявай, забравих. Мислех си за други неща.

Кейлъб се муси известно време, но накрая каза:

— Идеята ти не е била лоша.

— Можем да изостанем за известно време, за да сме сигурни, че няма да ни забележи — рече тя.

— Струва ми се, че е доста подозрителен и проверява всичко.

— И аз имам това впечатление.

— Значи Оливър е заминал с влак?

— Така изглежда.

Роувърът излезе на междущатската магистрала 66 и пое на запад. Малко след като подминаха Гейнсвил, Нокс се насочи към едно отклонение.

— В тази посока няма влакове — отбеляза Кейлъб.

Двайсет минути по-късно лицето на Анабел се изкриви в мрачна гримаса.

— Точка на умните ми идеи, по дяволите!

Спрели на почетно разстояние от обекта си, двамата гледаха как хеликоптерът на Нокс се отлепя от земята и започва да набира височина.

— Ами сега? — прошепна Кейлъб.

— Сега настъпваш газта и караш обратно към Юниън Стейшън. — Тя му хвърли изпитателен поглед и извади малък фотоапарат. — Я чакай! Свали пуловера и шапката!

— Защо?

— Ще те снимам.

Апаратът изщрака.

— На връщане ще спрем в някое фотостудио. Трябват ми разни неща, включително ламинатор.

— Какво си намислила? — попита Кейлъб, докато включваше на скорост.

— Промяна в служебното ти положение.

Хеликоптерът стовари Нокс на петдесетина километра от гарата, на която Стоун беше слязъл от влака. Там вече го чакаше джип. И двете превозни средства бяха отпуснати от Маклин Хейс, който сърдечно го приветства за напипването на солидна следа.

Инструкциите му бяха кратки и ясни: откриваш Кар и нищо повече.

— Ще ми се обадиш в момента, в който свършиш тази работа. Оттам нататък нещата се поемат от мен.

О, не се съмнявам, сър.

След като пристигна в града, Нокс се насочи към мястото, което изглеждаше най-обещаващо. И Бог откликна на молитвите му почти веднага. Спря на паркинга под табелата на ресторанта, от която светеше само едно „Т“, настани се на бара и си поръча нещо за ядене. Посетителите не бяха много, но той се надяваше, че някой от тях може да е забелязал Кар, разбира се, ако се беше отбил да хапне нещо след слизането от влака. Трийсет минути по-късно отново беше на паркинга. Не научи кой знае какво, въпреки че разпита доста хора и им показа компютърната разпечатка.

Редовните клиенти явно не бяха наблюдателни или пък просто не желаеха да предоставят информация на непознати. Каквато и да беше причината, те посрещнаха компютърния портрет с тъпо поклащане на глава. Нищо не се промени и когато Нокс се легитимира. Дори напротив. Това му напомни, че по тези места федералното правителство не е много по-обичано от Осама Бин Ладен.

Малко по-късно откри, че в градчето има и автогара, която обаче беше затворена за два дни. Явно местните хора не пътуваха всекидневно.

Нокс седна в джипа и разгъна картата. Околността беше хълмиста, с тесни пътища и малки селища, разположени на значително разстояние едно от друго. В крайна сметка реши да потърси място за преспиване и да започне издирването рано сутринта. Искаше да разговаря със служителите на автогарата, но те явно работеха на ротационен принцип и на други места. Щяха да се появят най-рано след два дни. Той обаче разчиташе да научи нещо от тези хора, особено ако принудителната пауза не му донесеше нищо. Явно начините за напускане на това затънтено място бяха силно ограничени, а автобусът със сигурност беше най-обещаващият сред тях. Може би Кар също бе изчаквал автобус след принудителното слизане от влака.