Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Мотелът с жълта фасада беше доста занемарен, но в замяна на това цените му бяха толкова ниски, че се вместваха дори в мизерните му командировъчни. Румсървисът предлагаше само солети и газирана вода — това, което всъщност имаше в единствения автомат, поставен до стаичката на администратора. Нокс му показа портрета, но той само поклати глава и се извърна към включения телевизор и кутийката бира на масичката. През следващия час Нокс обиколи улиците на града, като показваше портрета на случайни минувачи и собственици на магазинчета. Но и тези хора не му предложиха никаква информация.

Седнал напълно облечен на леглото, Нокс задъвка миниатюрните си сандвичи със сирене и фъстъчено масло, поливайки ги с диетична кока-кола. Хванал дистанционното със свободната си ръка, той бързо превключваше от канал на канал. Скачаше от войни на природни бедствия и корупционни скандали, после на футболни мачове и сериите НАСКАР и накрая се спря на епизод от „Щастливи дни“ отпреди поне двайсет години.

Кар беше дивечът, а Нокс — ловецът. Такива бяха ролите, поне официално. Но на практика шансовете да ги разменят бяха доста големи, особено ако се вземеха предвид способностите на Кар. А от това, което беше научил досега, Нокс изпитваше неприятното чувство, че тилът му е оголен, защото за него отговаряше не друг, а царят на интригите и коварните засади Маклин Хейс.

Извади телефона си и набра един номер.

— Ало?

— Мелани, обажда се татко.

— Хей, тъкмо си мислех за теб. Искаш ли да се видим утре вечер? Имам два билета за мюзикъла „Зла“, каня те.

— Не мога миличка, съжалявам. Не съм в града.

— А къде си? В Париж, Амстердам, Кабул или Тикрит? — попита с уж безгрижен тон тя, но Нокс познаваше дъщеря си и веднага усети раздразнението й.

— Малко на запад от теб, в дълбоката провинция.

— Пак ли гониш терористите, тате?

— Човек не знае откъде ще изскочи заекът, дъще. Имаш ли някакви новини от брат си?

— Сутринта получих имейл от него. Звучи добре. Пратил е и няколко снимки. Но има и лоша новина. Частта му трябваше да се върне след четири седмици, но внезапно получили заповед за удължение с още шест месеца. Марк казва, че може би ще попадне в Афганистан, тъй като предстояло прехвърлянето на двайсет хиляди бойци от Ирак. Явно талибаните са се активизирали.

Нокс изруга сподавено.

— Знам, че не може да посочи къде точно се намира, но спомена ли нещо за противников обстрел?

— Не. Каза само, че си държи главата наведена и прави опити да си върши работата.

Нокс се изтегна на леглото.

— Слушай, какво ще кажеш да направим нещо заедно след завръщането му? Да заминем някъде, може би на Средиземноморието. Само тримата. Да си починем и да подишаме чист въздух. Аз плащам.

— Звучи чудесно, но аз май печеля повече от теб. Какво ще кажеш да си разделим разноските? Марк е беден. Воюва на другия край на света, а не получава дори минималната заплата.

— Не става. Аз плащам. Ти трябва да си пестиш доларите.

— Защо?

— За да се грижиш за мен, като остарея. Няма цял живот да се занимавам с тези гадости, я!

Дъщеря му моментално долови промяната в гласа му.

— Всичко ли е наред, тате?

— Да, миличка. Един съвет: не си хаби скъпите билети за старци като мен. Покани си някой симпатичен младеж и идете да гледате мюзикъла. Искам внуци, разбра ли? Вече остарявам.

— Да, добре.

— Скоро пак ще ти се обадя, миличка.

— Дочуване, татко. Пази се.

— Слушам.

— Тате?

— Да?

— Сигурен ли си, че си добре?

Нокс не искаше да звучи колебливо, но така се получи.

— Всичко ще бъде… наред, Мел.

Прекъсна линията и хвърли телефона на леглото. След разговора се почувства още по-зле. Беше успял да изплаши дъщеря си, може би нарочно. За да я подготви за момента, в който няма да се прибере у дома. Или може би за друг — когато ще й се наложи да идентифицира тялото му.

Огледа мизерната мотелска стая. В колко такива дупки беше преминала по-голямата част от живота му? В колко гадни градове, разположени в още по-гадни страни? Отговорът беше ясен. В много, прекалено много.

Просна се на леглото и се почувства по-самотен отвсякога.

По едно време телефонът звънна.

Беше сигурен, че е Хейс, и дори не погледна екранчето. Не искаше да отговаря, но нямаше избор. Беше толкова недопустимо, колкото да откаже да отиде на нова секретна мисия, да речем, в Техеран или в Пхенян.

— Джо Нокс.

— Къде си? — рязко попита Хейс.

— По следата.

— Къде по-точно?