Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

Аби и Стоун довършваха закуската. Той беше изгладнял и му личеше, докато тя почти не докосна храната.

Стоун погледна пълната й чиния и каза:

— Знай, че Дани ще се оправи.

— Засега да. Но не биваше да се връща.

— Наистина ли си го подтикнала да се махне само защото в града няма достойна работа за него? Самата ти разполагаш с достатъчно пари.

— Не става въпрос за пари. Дани и бездруго ненавижда начина, по който се сдобихме с тях.

— Те са убили съпруга ти, Аби. Нима е имало друг начин да получат възмездие? Няма как да вкараш една компания в затвора.

— Но някой все пак трябваше да влезе там заради това, което се случи със съпруга ми.

Тя стана, допълни чашата си с кафе и седна до него.

— Имаш ли представа как се копаят въглища в планината?

— Съвсем бегла — отвърна Стоун. — Но достатъчна, за да съм сигурен, че не бих искал да си вадя хляба с това.

— Мъжът ми работеше в една от така наречените „кучешки дупки“. Знаеш ли какво е това?

— Не.

— Тесен забой, в който се работи на една смяна, ръководена от майстор миньор. Заплащането е по-ниско, отколкото в нормалните забои, а хората нямат здравни осигуровки. Но когато се провалиш на тестовете за дрога, единствената възможност са кучешките дупки. Друга няма.

— Това означава ли, че и съпругът ти е имал проблем с дрогата?

— Никак не е лесно да копаеш на колене с къса кирка в ръце. Хората се изхабяват бързо. Още преди да навърши четирийсет, Сам имаше три операции на гръбначния стълб. Освен това ръката му попадна между зъбците на трошачката и не можа да се оправи въпреки многото операции. Имаше непоносими болки, които не се влияеха от медикаментите, предлагани в клиниката. По тази причина беше принуден да смърка оксикодон на прах, който ни струваше шестстотин долара месечно.

— Нима в клиниката не предлагат на тези хора нищо друго освен метадон, за да се освободят от своята зависимост?

— Много го молех и той опита. Сърцето ми се късаше, като го гледах на какво заприлича след няколко дни без опиати. За съжаление не издържа дълго.

— Съчувствам ти, Аби.

— На минните компании изобщо не им пука. За тях е достатъчно урината ти да е чиста и да се явиш на работа. Трупат печалби, отоплявайки Америка.

— Как точно умря мъжът ти, Аби?

Тя остави чашата и се загледа зад рамото му, вероятно далеч назад, към последните дни на съпруга си.

— Когато се намираш на триста метра под скалите, трябва да мислиш за много неща. Две от тях са най-важни освен опасността да бъдеш затрупан — въглеродният двуокис и метанът. Първият те заплашва със задушаване, а вторият с експлозия. Метанът спипа Сам неподготвен, защото уредът на компанията за измерване на нивото бил дефектен. И те са знаели. Експлозията предизвикала срутване. Толкова.

Стоун се чудеше какво да каже и сведе поглед към дланите си.

— В момента градът преживява истински бум — добави след кратката пауза Аби. — От планината се излива огромен поток от каменни въглища и природен газ. Но има и нещо странно.

— Какво е то?

— Местните хора използват за отопление и готвене пропан или дърва. Нито газ, нито въглища. Вероятно никой друг не знае цената, на която те се добиват от скалите, но ние прекрасно я знаем. Чуваш ли какво ти казвам?

— Да, чувам.

— Току-що завършил гимназия младеж с чиста урина може да започне работа в мината срещу двайсет долара на час. Това са пари, които другаде няма да получи. Но на трийсет и пет той вече е с изкривен гръбнак и има дробове на седемдесетгодишен старец.

Тя най-сетне го погледна и очите й се фокусираха. От лявото бавно се стече сълза.

— Е, какво решаваш? Тръгваш ли си, или не?

— Не мога да те оставя в това състояние, Аби — промълви неочаквано дори за себе си Стоун.

Тя се пресегна и стисна ръката му, а той изпъшка от болка.

— Какво има? — разтревожено го погледна Аби.

— Нищо, нищо…

— Какво има, Бен?

— Един от онези типове ме фрасна с бухалката си.

— Защо мълчиш досега, за бога?

— Дребна работа, Аби.

— Сваляй ризата!

— Какво?

— Сваляй я!

Той бавно се подчини.

— Боже господи! — ахна тя.

Върху горната част на лявата му ръка имаше черно петно с големината на орех, а отокът бе обхванал и лакътя.

Аби изтича до хладилника, грабна пакетче лед и го притисна към подутината.

— Може и да си герой, но се държиш глупаво! — скара му се тя, после изведнъж млъкна и втренчи поглед в голите му гърди, нашарени от белези.

— Виетнам?

— Не само миньорите имат белези — тихо отвърна той.