Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Разбирам.

— Накъде беше тръгнал, когато се натъкна на Дани? — извърна лице към него тя.

Стоун погледна към пикапа на Уили, в който беше оставил сака си.

— Бях решил да напусна града.

— Има ли нещо общо с настояването на Тримбъл да пише за теб във вестника?

— Какво говориш? — престори се на много изненадан Стоун.

— Дани ми каза, че си решил да го придружиш дотук, след като си видял някаква служебна кола на онази гара.

— Заблудил се е.

— В случай че имаш неприятности…

— Нямам неприятности, Аби.

— Само да кажа, че ако имаш, съм готова да ти помогна.

— Защо? Та ти почти не ме познаваш.

— Защото спаси сина ми. Освен това имам чувството, че те познавам цял живот, не зная защо.

Стоун заби поглед в краката си.

— Ценя твоето предложение, Аби. И ти благодаря за него.

— Но все пак ще си тръгнеш?

— Не съм казал такова нещо.

— Но не казваш и обратното. Всички си имаме проблеми. Не си длъжен да останеш тук и да ни помагаш. Това не е твоя битка, ей богу.

— А ти защо не се изселиш? Разполагаш с достатъчно пари.

— Да избягам от родния си град? Не, благодаря. Не съм устроена по този начин.

— Но Дани го направи.

— Той не искаше, но аз настоях.

— Какво? Защо?

— Тук не е за него. Какво ще прави? Може да работи или в мината, или в затвора.

— Само заради работата, така ли? Ами странните неща, които се случват напоследък?

— Те не те засягат, Бен. Ако си решил да се махнеш, просто го направи. — Тя замълча, но Стоун усети, че иска да добави още нещо. — По-добре да се връщам при Дани. Ще отида и при Уили.

Стоун седна на ниския тухлен зид и се загледа след нея. Един час по-късно все още беше там, неспособен да реши какви трябва да бъдат следващите му стъпки.

Към клиниката започнаха да прииждат миньорите от метадоновата програма. Стоун погледна часовника си. Още нямаше пет. Гледаше кльощавите мъже, които слизаха от колите си и изчезваха в сградата, преди да прекарат поредните дванайсет часа в тунелите на ада, подлагайки се на безумни изтезания. Това не означаваше нищо повече от нови болки и нови успокоителни. Един порочен кръг, от който нямаше измъкване.

И всичко това, за да има в страната електричество.

Малко по-късно мъжете с вид на зомбита започнаха да излизат и да се качват в калните шевролети и фордове.

Май ще премина на свещи и ще си готвя на огън.

Тайри излезе от болницата, огледа се и тръгна към него.

— Дани отказа да говори за хората, които са го нападнали — унило обясни той.

— Шерифе, имам чувството, че единият съм го виждал и преди, но не мога да си спомня къде.

— Обади ми се, ако си спомниш.

Час по-късно Тайри си тръгна, а Аби най-после се появи навън с подпухнали очи и прегърбени рамене.

— Дани ще се оправи — тихо съобщи тя. — Скоро ще го преместят в нормална болнична стая в съседство с Уили.

— Добра новина.

— Каза, че здраво си ступал онези типове.

— Извадих късмет.

— Защо имам чувството, че доста често вадиш късмет?

— По време на службата си в армията научих някои хватки. Сега искаш ли да те закарам у дома?

— Не, но можеш да караш след мен. Ще направя кафе и ще закусим.

— Цяла нощ си била будна, Аби. Най-добре е да поспиш.

— Карай след мен, Бен — поклати глава тя. — Освен ако не си решил веднага да си тръгнеш.

Очите им се срещнаха.

— Засега ще остана — каза най-сетне Стоун.

Нокс напусна Шарлотсвил и пое към центъра на Вашингтон. Главата му беше замаяна от това, което научи. Джон Кар действително беше служил в „Трите шестици“. Преди шест месеца трима от бившите му колеги бяха убити. Разследването беше засекретено, а след това и прекратено. Дали имунитетът на Фин имаше някаква връзка с това? Нокс не си направи труда да отделя повече време в търсене на отговора. В крайна сметка проблемът не беше негов. Имаше си достатъчно други.

В официалните архиви не се споменаваше за някакви намерения на Кар да се оттегли от „Трите шестици“. Личните отношения, особено враждебните, никога не намират място в официалните документи. Но Кар беше имал семейство и това беше отразено в архива.

Най-вероятно в името на сигурността и оценката на евентуалните рискове. Технически Кар беше обявен за „изчезнал по време на акция“ на точно определена дата преди трийсет години. Сравнявайки тези данни с другата информация, която бе събрал, Нокс откри един любопитен факт: броени дни след тази дата сержант Джон Кар като по чудо се появяваше отново в армейските ведомости, после се уволняваше и умираше при неизяснени обстоятелства. Беше погребан в националното гробище „Арлингтън“. Странно как историята можеше да бъде пренаписана по този начин — както в общ план, така и в личен.