Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Разбрах, че твоят баща е загинал по време на ловен инцидент. И той ли работеше в мината?

— Не, беше надзирател в затвора „Блу Спрус“. Застреля го един от най-добрите му приятели.

— Кой?

— Рори Питърсън.

— Питърсън ли? Онзи, когото впоследствие е убит?

— Да, но това се случи доста по-късно. От смъртта на татко изминаха почти две години.

Стоун погледна часовника си и стана.

— Трябва да вървя.

— Дани ще се оправи ли?

— Не знам. Доста зле са го подредили. Но ти трябва да помислиш за себе си.

— Какво имаш предвид?

— Ако някой ти е сменил хапчетата с намерение да те убие, той може би ще опита пак.

Нокс направи една вечерна визита в Лангли, където поговори с някои свои приятели. Познаваше тези хора от дълги години и им имаше доверие — разбира се, доколкото в днешно време можеше да се говори за доверие. Това, което ги обединяваше, беше неприязънта към Маклин Хейс. Зададе въпросите, които трябваше да зададе, и получи отговори. Част от тях го изненадаха, други — не. Нищо особено като начало, но все пак повече от онова, с което разполагаше няколко часа по-рано.

Оказа се, че ЦРУ беше изгубило един свой агент горе-долу по времето, когато беше изчезнал Джон Кар. Въпросният агент на име Макс Химерлинг, наричан от колегите си „Айнщайн“, беше загинал при катастрофа с хеликоптер в чужбина само няколко месеца, преди да излезе в пенсия. Тялото му било толкова обезобразено, че се наложило да бъде идентифицирано по зъбните отпечатъци. Нокс прояви интерес към случая само защото той беше типичен пример за начина, по който Картър Грей се беше освобождавал от прегрешили свои служители. Химерлинг тогава наближавал седемдесетте, физически износен след повече от трийсет години служба в Лангли. По тази причина присъствието му в горящия хеликоптер някъде из Близкия изток изглеждаше много странно. Но нито ръководството на ЦРУ, нито някой отговорен фактор в правителството на САЩ бе поставил под съмнение обстоятелствата около смъртта на този човек. Изключително ценен кадър за управлението и за самия Картър Грей, той очевидно бе допуснал някаква фатална грешка. Никой не знаеше каква е тя, но от сведенията на своите приятели Нокс стигна до заключението, че въпросната грешка има нещо общо с Джон Кар. За негова изненада се оказа, че архивите на секретния отряд „Три шестици“ не са унищожени. Явно ЦРУ не бе пожелало да се освободи от документите, засягащи част от собственото му минало, и ги беше преместило на тайно място, въпреки че от днешна гледна точка това бе политическа грешка.

И така, Нокс премина към следващата фаза на своето „паралелно“ разследване.

Тя го отведе на няколко различни места, макар да бе сигурен, че хората на Хейс го следят на всяка крачка. Все пак имаше прикритие: провеждаше официално разследване по личното разпореждане на този човек. Нокс стигна до крайната цел на това разследване след многократни маневри, които често го връщаха на отправната точка. Сравнително новият и свръхсекретен подземен архив на Управлението беше разположен върху триста акра в една пасторална местност на трийсет километра от Монтичело — родното място на Томас Джеферсън, близо до Шарлотсвил, Вирджиния. Оказа се, че този терен е бил закупен от ЦРУ двайсет години по-рано на изключително висока цена, която бе ощетила американските данъкоплатци с около единайсет милиона долара. Но това беше най-евтината част на проекта.

Върху посочената площ имаше обори, конюшни, оградени ливади и дори една масивна сграда в колониален стил, която бе фиктивна собственост на мултинационална компания със седалище в Белгия, уж използвана за корпоративни срещи . Разбира се, няколко пъти в годината на тесния, покрит с чакъл път към имението се появяваше кавалкада от лимузини и джипове, в които пътуваха фламандски говорещи бизнесмени. За поддържането на този мит ЦРУ харчеше около един милион долара годишно с дълбокото убеждение, че всеки цент от тази сума е изразходван целесъобразно.

Високоскоростните асансьори, монтирани в колониалната сграда и два от хамбарите в съседство осигуряваха достъп до сложен подземен лабиринт от бетонни тунели, бункери и специални кабинети, които бяха защитени от подслушване и видеонаблюдение. До известна степен това звучеше в стила на Джеймс Бонд, но на практика в САЩ съществуваха още няколко обекта от този тип, разпръснати в различни части на страната. Регистрирани бяха два опита за проникване в тях — един в Невада, втори в северната част на тихоокеанското крайбрежие. Нокс така и не разбра каква е била съдбата на горките смелчаци. Може би са ги обявили за отвлечени от извънземни — един от любимите похвати на експертите по дезинформация, работещи на щат в шпионската централа. Но това също влизаше в цената на мерките за сигурност, на които се радваха американските граждани. Е, с изключение на онези, които са имали нещастието да отворят някоя врата, която не бива да бъде докосвана.