Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Разбирам те, Уили. Много добре те разбирам.

— Искаш ли да видиш снимката й?

Стоун кимна и младежът извади портфейла си от шкафчето до леглото.

На снимката бяха двамата. Високият като върлина Уили се беше привел над дребничката Деби. Косата й беше пепеляворуса, очите й бяха топли, а на лицето й грееше заразителна усмивка.

— Личи си, че е била симпатично, добро момиче — въздъхна Стоун.

Уили бавно кимна и се втренчи в лицето на мъртвата Деби.

— Беше ли депресирана от нещо?

— Не, за бога! Попитах я ще се омъжи ли за мен и тя каза „да“. Бяхме страшно щастливи. А после изведнъж ми съобщиха, че е мъртва. — Лицето му се сгърчи, по бледите му хлътнали бузи потекоха сълзи. — След това се върнах към дрогата. Нищо друго не ми оставаше.

— Казахте ли на някого, че ще се жените?

— Не. Помолих я да изчакаме, докато намеря годежен пръстен. Исках да се представя пред майка й и баща й като сериозен мъж. Почти бях събрал парите. Тъкмо ми свърши смяната, и научих новината. Не можах да повярвам.

— По кое време са я открили?

— Рано сутринта. Казаха, че е била мъртва от доста време.

— Но никой не е чул изстрел?

— Къщата им е на усамотено място, без съседи наблизо.

— Но нали каза, че ателието й е било отзад?

— Майка й не чува нищо, ако не си е сложила слуховия апарат. Баща й Тоби е шофьор на тир и новината за смъртта на Деби го е застигнала някъде в Тексас. Което означава, че не е могъл да чуе каквото и да било, дори да има слонски уши.

— Какво оръжие е било използвано?

— Ловната пушка на Тоби, десети калибър.

— Ти сподели ли съмненията си с шерифа Тайри?

— И още как. Крещях, докато лицето ми посиня, ама той си знаеше своето. „Къде са уликите, синко?“ и други глупости от тоя сорт. По пушката откриха само нейните отпечатъци и тези на баща й. Била сама. Никой нямал причини да я убие. В крайна сметка стигнаха до заключението, че сама го е направила. Адски умно заключение, няма що!

— А ти сещаш ли се за нещо, поради което някой да иска да я убие?

— Тя на никого не е причинила зло. Беше най-милото същество на земята и всичко, което имах.

— Да е била разстроена или нервна малко преди смъртта си?

— Не съм забелязал нищо такова — сви рамене младежът.

— Кога разговаряхте за последен път?

— Някъде към единайсет вечерта. Звучеше ми напълно нормално.

Стоун замълча. В продължение на няколко секунди се чуваха единствено тихите ридания на Уили.

— Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че Дани Райкър беше дълбоко разстроен от смъртта на Деби? — попита след известно време Стоун.

Уили хвърли в кошчето топка смачкани салфетки.

— Предполагам, че не.

— Предполагаш?

— Дани излизаше с нея, преди да станем гаджета. Но между тях нямаше нищо сериозно, защото той се сваляше с всички момичета в гимназията.

— Той е тук, в тази болница.

— Защо? — учудено вдигна глава Уили. — Какво се е случило?

— Пребит е от някакви типове. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Не. Ние с Дани отдавна вече не сме близки.

— Но все пак сте били приятели.

— Първи приятели. — Младежът замълча за момент и добави: — Той дойде да ме види тук.

— Кога?

— Вчера следобед. Поговорихме си надълго и нашироко. За футбола в гимназията, за други неща.

— Били сте съотборници, нали?

Уили се усмихна и Стоун изведнъж получи възможност да види истински младежкото му лице под въглищния прах.

— Ние двамата бяхме отборът, човече! През последната си година в гимназията той хвърли трийсет и седем паса за тъчдаун, двайсет и осем от които бяха предназначени за мен! И двамата ни искаха в отбора на Вирджинския технически университет, но на мен ми отказаха стипендия заради ниския успех, а Дани контузи коляното си. Но онези дни бяха наистина славни.

Усмивката изчезна, а заедно с нея и младежкото изражение.

— Дани сподели ли нещо, което би обяснило нападението срещу него?

— Абсолютно нищо. Каза, че му е много мъчно за Деби и ме посъветва да стоя далеч от хапчетата. Решил е пак да замине и дори ме покани да тръгна с него. Да идем някъде на запад и да започнем на чисто.

— Ти прояви ли интерес към поканата?

— Сериозно се замислям дали да не я приема. И без това нищо не ме задържа тук.

— Чух, че отношенията между вас са охладнели, след като семейство Райкър се е замогнало…

— Доста съм мислил по този въпрос. В смисъл, че те получиха много, а аз нямам нищо. Но се примирих. С нищо не са ми длъжни. Освен това Дани загуби баща си, все пак. Много добре знам как се почувства…