Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Слушам те.

Нокс механично превключи на автопилот.

— Кар несъмнено си дава сметка, че го издирваме. Вече от доста време се укрива. Но вие бяхте прав — той наистина е предан на приятелите си и затова ще се опита да ни държи на максимално разстояние от тях. Същевременно обаче се нуждае от прикритие. От помощ също. — Направи кратка пауза, позволявайки на рибата да захапе въдицата. Искаше да го чуе от устата на Хейс, който нямаше как да се измъкне.

— Мислиш, че ще потърси помощ от някой бивш колега в „Трите шестици“?

Благодаря ти, Господи.

— Нека се поставим на негово място, сър. Той ликвидира Грей и Симпсън и тръгва да бяга. Няма достъп до цивилните си приятели, но знае, че машината е задействана. Трябва да потърси укритие. Преценява, че колегите му от отряда отдавна са се пенсионирали и са минали в дълбока нелегалност. Ако аз успея да разбера с кого от тях е бил близък Кар, вероятно ще го открием. Това е само предположение, но може и да проработи. Знам, че не ви интересува как ще стигнем дотам, важното е да стигнем. Защото и двамата си даваме сметка, че докато Кар е на свобода, възможността да ни навреди става все по-голяма.

Натърти на „ни“ по начин, който казваше „теб“ .

Отново замълча и зачака. Едва ли не чувстваше как мозъчните клетки на бившия военен пукат от напрежение, докато преценяваше идеята от всеки възможен ъгъл.

Абсолютно от всеки възможен ъгъл. Дано да не е от реалния.

— Може би си струва да се провери — обади се най-сетне Хейс.

— Добре. Значи ще е съпътстваща линия на разследването. — Макар и заблуждаващи, тези думи бяха за успокоение на Хейс. — Същевременно ще търся и в други посоки. Да се надяваме, че ще се натъкнем на някоя следа.

— Предай слушалката на Марш, за да му дам инструкции.

— Благодаря ви, сър.

Задник такъв!

Двайсет минути след краткия разговор между Хейс и Маршъл беше въведен в най-строго охраняваната зона на най-секретното място на територията на Съединените американски щати.

Стоун се беше върнал при Аби, когато Тайри нахлу в чакалнята.

— Как е Дани?

— Докторът каза, че ще се оправи — отвърна с треперещ глас Аби.

Шерифът коленичи пред пейката и хвана ръката й.

— Слава богу. Успя ли да говориш с него?

— Не.

Погледът му се спря на Стоун.

— Ти май винаги се появяваш навреме. Първо при Уили, а сега и при Дани.

— Откри ли нещо за нападателите?

— Надявам се, че Дани ще ми спести време, като ми разкаже нещо повече. Дали ще ме пуснат да поговоря с него?

— Ето го доктора — каза Стоун и посочи един мъж в бяла престилка.

Шерифът се изправи и тръгна към него, а Стоун попита Аби:

— Искаш ли да те закарам у дома?

— Не, оставам тук. Ако си тръгна, ще се побъркам от притеснение.

— В такъв случай и аз ще остана с теб.

— Недей. И бездруго направи повече от достатъчно. Втори път спасяваш живота на Дани и просто не зная как да ти се отблагодаря.

— Успях да поговоря с Уили — каза след кратко мълчание Стоун. — Вчера Дани е идвал да го посети в болницата. Двамата решили заедно да напуснат града. Искали да заминат някъде на запад.

— Той има ли представа кой може да е нападнал Дани?

— Не, но го попитах за Деби Рандолф. В гимназията е ходела с Дани, но не било нищо сериозно.

— Не знам Дани да е имал сериозна връзка. За него всичко е игра и забавление.

— Уили е убеден, че Деби не се е самоубила. Малко преди това й предложил да се оженят и тя приела. В нощта преди смъртта й двамата са се чули по телефона, някъде около единайсет. Момичето било в добро настроение.

— Не знаех, че й е предложил брак.

— Пазели са го в тайна. И сега какво излиза? Уили се озовава в болницата със свръхдоза наркотик, който не е вземал, Деби се самоубива по неизвестни причини, а Дани е пребит почти до смърт. Между тези събития трябва да има някаква връзка.

— Не виждам такава.

— Уили спомена, че баща му бил застрелян погрешка от Рори Питърсън.

— Стана преди повече от две години.

— Но може да се окаже важно.

— Ела да излезем за малко, моля те. Имам нужда от въздух.

Отвън чуха боботене над главите си.

— Хеликоптер? — вдигна глава Стоун.

Тя кимна и погледна нагоре.

— Кара затворници до Скалата на смъртта.

— А защо не ги превозват с наземен транспорт?

— Голяма част от осъдените, които ще прекарат там живота си, идват отдалеч, най-често от големите градове. Но пътищата в нашия край са ужасни, на много места може да се устрои засада. А така няма как да измъкнеш приятеля си да не влезе в затвора.