Дейвид Балдачи - Собствено правосъдие

— Кой си ти, по дяволите?

— Бен. Помогнах на дядо ти да те докара тук.

— О, той вече ми разказа — протегна ръка Уили. — Спасил си ми живота.

— По всичко личи, че се подобряваш.

— Аз поне не го чувствам.

— Казаха ли ти колко време ще останеш в болницата?

— Не. Все още не знам какво, по дяволите, се е случило.

— Приел си свръхдоза.

— Това го знам. Но не знам как точно е станало.

— Какво откриха в кръвта ти?

— Според докторите оксикодон плюс разни други бъркочи.

— Това обяснява нещата.

— Да, ама аз не съм имал от тая гадост. Тя струва скъпо, освен ако не е с рецепта. А на улицата ти искат двеста кинта за едно хапче.

Стоун придърпа един стол. Уили Кумс имаше дълга кестенява коса и симпатично лице въпреки леките бръчици около устните и очите. Приликата му с Дани Райкър беше видима, но изглеждаше някак състарен.

— Добре — въздъхна Стоун. — Какво имаше и какво взе?

— Хей, да не си ченге под прикритие?

— Ако бях, капанът вече щеше да е щракнал.

— Адски съм уморен, за да ми пука — въздъхна Уили. — Обикновено вземам фентанил. Разделям една доза на две, сготвям я и си я инжектирам в бедрото. Действа много ободряващо, почти като хероина.

— Фентанил? Имаш предвид белия кристален прах?

— Май разбираш от дрога.

— Каза, че обикновено вземаш фентанил.

— Рецептите в един момент свършват. В такива случаи си купувам крек на улицата. Намирането му не е проблем.

— Боб каза, че става въпрос именно за крек.

— Защо тогава ме разпитваш? — учудено го погледна Уили.

— Винаги е по-добре да получиш допълнително потвърждение.

— Наистина ли не си ченге?

— Много съм далеч от ченгетата. Но крекът е стимулант, от който зениците ти би трябвало да станат осем милиметра, а не да приличат на връхчета на топлийки.

— Не знам какво да ти кажа.

— Как е възможно да вземаш крек и да ходиш на работа в мината?

— Бях си взел два дни отпуска по болест — колебливо отвърна младежът.

— Сигурен ли си, че вечерта не си вземал и оксикодон?

— Не бих взел, дори да разполагах с него.

— Защо?

— Преди две години си счупих ръката в мината и доктор Уорнър ми го предписа. Но получих някаква алергична реакция и оттогава насам не съм се докоснал до тая гадост.

— Спомняш ли си да си взел нещо друго? Какво яде, какво пи?

— Изпих две бири, хапнах от храната, която си взех от ресторанта на Аби.

— Каква беше тази храна? — наостри уши Стоун.

— Бургер с пържени картофи и порция начос.

— Значи хапна, изпи двете бири и взе доза крек, така ли?

— Аха. Доста се възбудих и обърнах караваната наопаки, ама какво толкова — нали бях сам? Взех една таблетка тиленол, преди да си легна. Всяка вечер го вземам. Навърших двайсет и три съвсем наскоро, но понякога се чувствам на шейсет.

— Тиленол?

— Спомням си, че дядо дойде, но после главата ми се замъгли.

— Някой знае ли, че всяка вечер вземаш тиленол?

— Не съм го пазил в тайна. В този град много хора се тъпчат с хапчета.

— Вече го забелязвам — язвително промърмори Стоун. — Значи всеки може да знае за твоята привързаност към това хапче, така ли?

— Накъде биеш?

— Някой е подменил тиленола ти. Това е единственото обяснение за присъствието на оксикодон в организма ти. Колко хапчета взе?

— Доколкото си спомням, две.

— Останаха ли други в шишенцето?

— Да, няколко.

— Помниш ли как изглеждат хапчетата тиленол?

Уили рязко се надигна и маркучите на системата се опънаха.

— Нима твърдиш, че някой се е опитал да ме убие?! — смаяно извика той. — Кой би го направил, по дяволите?

— Ти си единственият, който може да отговори на този въпрос, Уили.

— Силно се съмнявам, че някой ще тръгне да ме убива заради една каравана, две-три пушки и ловни арбалети. Това е всичко, което имам.

— Забрави финансовите подбуди. Въпросът е дали някой ти няма зъб за нещо.

— За какво?

— Да си прекарал някого? Например като му отмъкнеш момичето?

— Имах си гадже, но тя е мъртва — отвърна рязко Уили.

— Деби Рандолф ли?

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Градът е малък. Чух, че се е самоубила.

— Така казват.

— Но ти си на друго мнение?

— За какво да се самоубива, дявол да го вземе? Отговори ми на този въпрос!

— В магазинчето за сувенири има няколко нейни картини. Била е талантлива.

На лицето на Уили се изписа гордост.

— Тя не само рисуваше добре, но и правеше фигурки от глина. Превърна в ателие една барака зад къщата на родителите си. Точно там я открила майка й… — Замълча за момент и приглушено добави: — По тази причина си взех болнични. След погребението се върнах на работа, но главата ми пламтеше.